Във всеки случай с тези винтовки не беше ранен или убит нито един инструктор. Не беше затрит също така и нито един новобранец; всички смъртни случаи бяха предизвикани от други оръжия или от машини — някои от които можеха да се завъртят и да те захапят, ако не вършиш нещата като по учебник. Едно момче наистина успя да си строши врата, при опит да се скрие панически, когато за първи път започнаха да стрелят по него. Така то пострада, вместо да се предпази и загина без нито един куршум да го бе докоснал.
Въпреки това, по силата на една верижна реакция, този проблем за куршумите и прикриването ме докара до най-голямото ми униние в лагера „Артър Къри“. На първо място бяха ме разжалвали и бяха взели нашивките ми не защото бях оплескал нещо, а заради беля, която един от моя взвод беше извършил в мое отсъствие. Опитах се да възразя, като изтъкнах отсъствието си, но ефрейтор Бронски ме посъветва да си затварям устата. Аз обаче отидох при Зим и му изложих обстоятелствата. Той студено ми каза, че съм отговорен за това, което хората ми вършат, независимо от всичко… и ми лепна шест часа извънреден наряд, освен разжалването, за това че съм говорил с него без разрешението на Бронски. Получих и едно писмо, което много ме потисна; майка ми най-сетне ми беше писала. После си навехнах рамото по време на първото учение с енергийно оръжие (костюмите за практически упражнения бяха стъкмени така, че инструкторът, ако пожелае, може да причини дефект в работата на костюма с помощта на радиоконтрол; аз се изтърсих и нараних рамото си). Това ме постави на по-лек наряд с много повече време за размисъл в период, когато имах много причини, както ми се струваше, да се самосъжалявам.
Поради „по-лекия наряд“ един ден бях назначен със заповед в щаба на батальонния командир. В началото бях много ентусиазиран, защото преди това не бях ходил там и исках да направя добро впечатление. Открих, че капитан Франкел не одобрява проявите на излишно усърдие; той искаше да стоя кротко, да не казвам нищо и да не го безпокоя. Това ми даде свободно време да се размисля със съчувствие за собствената си съдба, защото не посмях да отида и да си дремна.
После внезапно, малко след обяда, докато скучаех, вътре влезе сержант Зим, последван от трима души. Зим беше изрядно облечен и спретнат както обикновено, но имаше синина под дясното си око, което изглеждаше така, сякаш беше ударено — макар че това, разбира се, беше невъзможно. Изражението на лицето му напомняше на Бледия ездач на блед кон. От другите трима, човекът в средата беше Тед Хендрик. Той беше мръсен — ами да, нали ротата беше на полево учение (като че ли прериите са създадени само за това — да прекарваш голяма част от времето си, лазейки по корем из мръсотията). Устната на Тед беше разцепена и по брадичката му имаше кръв, а куртката и кепето му липсваха. Той изглеждаше разярен.
От двете му страни стояха новобранци. Всеки от тях държеше автомат; Хендрик не носеше оръжие. Единият младок беше от моя взвод, хлапак на име Лийви. Той беше развълнуван и ми намигна, когато никой не го гледаше.
— Какво става, сержант? — попита изненадано капитан Франкел.
Зим застана мирно пред него и заговори сякаш рецитираше наизуст.
— Сър, командирът на рота Н докладва на батальонния командир. Дисциплинарен случай. Статия девет-едно-нула-седем. Незачитане на тактическия план. Сборната команда участваше в симулирани бойни действия. Статия девет-едно-две-нула. Неподчинение на заповед при същите условия.
Капитан Франкел изглеждаше озадачен.
— И вие сте дошли с това при мен, сержант? Официално?
Не съм виждал досега човек, който да е толкова затруднен както Зим и да може да прикрива истинското си състояние, без да показва нито с тона, нито с изражението си какво всъщност изпитва.
— Сър… Ако капитанът позволи. Новобранецът отхвърли административната дисциплина. Той настоя да се срещне с батальонния командир.
— Хмм… нужен ви е арбитър, макар все още да не разбирам защо. Какво пък, той действително има привилегията да поиска среща с мен. Каква беше бойната команда?