— „Замри“, сър.
Погледнах Хендрик, като си мислех: ха, ха, ще си го получи. При „замри“ падаш в праха, до най-близкото укритие, колкото се може по-бързо и после застиваш, дори не помръдваш с вежда, докато не те освободят. Разказваха ни истории за хора, които за били ранявани, докато са изпълнявали тази команда… и са умирали бавно, без да издадат нито звук или да извършат каквото и да било движение.
Френкел се навъси.
— И после?
— Същата работа, сър. След самоволното нарушение на командата, отново отказ да бъде изпълнена.
Капитан Франкел гледаше мрачно.
— Име?
Отговори Зим.
— Хендрик, Т.К., сър. Редник Р-П-седем-девет-шест-нула-девет-две-четири.
— Всичко е ясно. Хендрик, отнемат ви се всички права за тридесет дни и оставате под арест във вашата палатка, с изключение на времето, когато сте на дежурство, на храна и за санитарни потребности. Ще отслужвате по три часа извънреден наряд всеки ден под командването на началника на охраната: един час да бъде отслужван преди сигнала за гасене на лампите, един час преди ставане, един час по време на обеда и вместо него. Вашата храна ще бъде хляб и вода — толкова хляб, колкото можете да изядете. Ще отслужвате по десет часа извънреден наряд всяка неделя, времето трябва да бъде приспособено така, че да ви позволява да участвате в църковната служба, ако предпочетете това.
(Помислих си: „О, Господи! Той премина всички граници.“)
Капитан Франкел продължи:
— Хендрик, единствената причина, поради която ти се размина толкова леко, е, че не ми е позволено да ти дам по-голямо наказание, без да свикам военен трибунал… А и не искам да разваля досието на вашата рота. Свободни сте.
Той сведе поглед към книжата на бюрото си. Инцидентът вече не го интересуваше.
Тук Хендрик не издържа:
— Вие не изслушахте другата страна по делото!
Капитанът вдигна очи.
— Имате ли какво да ми кажете?
— Вие сте дяволски прав, че имам! Сержант Зим направи това нарочно! Той ме действаше, действаше ме, действаше ме, по цял ден от мига, в който дойдох тук! Той…
— Това му е работата, — каза студено капитанът. — Отричате ли обвинението срещу вас?
— Не, но… Той не ви каза, че лежах върху един мравуняк.
Франкел го погледна с презрение.
— О-о. И ти би предпочел да загинеш, заедно с твоите събратя от командата, заради няколко дребни мравки?
— Не „няколко“ — те бяха стотици! Щяха да ме изгризат жив!
— И какво? Млади човече, нека уточним нещата веднъж завинаги. Ако ще да е било и леговище на гърмящи змии, ти би трябвало да си готов — и при поискване — да паднеш в него като талпа. — Франкел направи пауза. — Имаш ли въобще нещо да кажеш в своя защита?
Хендрик беше зяпнал от недоумение.
— Разбира се, че имам. Той ме удари! Той ми посегна! Цялата ефрейторска компания се размотава около нас с онези глупави жезли, потупват те за свое развлечение, сръгват те в ребрата, уж за да те „ободрят“ — и аз се съобразявам с това. Но той ме удари с юмрук — повали ме на земята и закрещя: „3амри, упорито магаре!“ Какво ще кажете за това?
Капитан Франкел почука по политурата на бюрото, после отново се взря в Хендрик.
— Млади човече, вие се намирате в заблуждение, което е твърде типично за цивилните. Мислите, че на по-старшите ви офицери не им е позволено да „посягат на вас“, както се изразихте. При обикновени социални условия това е вярно — да кажем, ако ни се случи да кръстосаме пътищата си в един театър или магазин, аз не бих имал право, докато вие се отнасяте с мен съобразно моя ранг, да ви зашлевя един шамар, както и вие — да се нахвърлите върху мен, Но по линия на дълга правилото е съвсем различно… — Капитанът се извъртя на стола си и посочи към някакви книжни полици. — Там се намират законите, съгласно които живеете. Можете да потърсите всяка клауза в тези книги, всеки случай на военен съд, който е повдигнат съгласно тях, и няма да откриете никъде твърдението, че вашите по-старши офицери не могат „да посягат върху вас“. Хендрик, бих могъл да ви строша челюстта… и бих бил отговорен пред моите собствени по-старши офицери само по отношение на уместната потребност от постъпката. Но аз няма да бъда отговорен пред вас. Бих могъл да направя и повече от това. Има обстоятелства, при които на един по-старши офицер, няма значение дали е упълномощен или не, не само му е позволено, но той дори е длъжен да убие друг офицер с по-нисък чин или войник, стоящ под негово разпореждане, без да отлага или евентуално да предупреждава. И той не само че не бива да бъде наказан за тази си постъпка, а трябва да бъде похвален. Ако се налага да се сложи край на малодушно поведение пред лицето на врага, например.