Капитанът се облегна върху бюрото си.
— А сега за жезлите. Те имат двойно предназначение. Първо, те са отличителен белег на хората, които притежават власт. Второ, ние очакваме от тях да ги използват така, че винаги да ви държат в състояние на готовност. Бодването на шиповете им може да ви причини краткотрайна болка, но на практика те представляват една съвсем безвредна вещ. При това с тяхна помощ се спестяват хиляди думи. Да кажем, че не се отзоваваш на сбора за утринна проверка. Без съмнение дежурният ефрейтор би могъл да те придума ласкаво, с „ще искате ли захар в кафето“, да се осведоми дали би предпочел да ти поднесат закуската в леглото тази сутрин — ако можехме да заделим един ефрейтор-сервитьор, който да слугува. Но ние не можем и вместо това той разклаща походното ти легло и те изтърсва долу на пътеката, използвайки и „шпората си“, ако се наложи. Разбира се, той би могъл просто да те изрита от постелята, което би било също толкова законно и почти толкова резултатно. Но генералът, отговорен за обучението и дисциплината, счита, че по-достойно както за дежурния ефрейтор, така и за вас, е успалият се да бъде изваден от леговището си с безличната тояга на авторитета. И аз го правя понякога. Не че има значение какво вие или аз мислим по този въпрос; това е начинът, по който постъпваме.
Капитан Франкел въздъхна.
— Хендрик, разясних ви тези въпроси, защото е безсмислено да се наказва един човек, преди той да узнае в какво се състои вината му. Вие сте постъпили като лошо момче — казвам „момче“, защото съвсем очевидно вие още не сте мъж, макар че се стараем да ви направим — едно удивително лошо момче, като се има пред вид степента на вашето обучение. Нищо от това, което казахте, не представлява смекчаващо обстоятелство или акт на формална самозащита. Вие, изглежда, не си знаете мярката, нито дори имате някаква идея за дълга си като войник. Така че кажете ми със свои собствени думи защо се чувствате малтретиран; аз искам да ви поставя на място. Би могло да има нещо във ваша полза, макар че — признавам — не мога да си представя какво би могло да бъде то.
Незабелязано хвърлях по един-два погледа към лицето на Хендрик, докато капитанът го наставляваше. Кротките и меки слова на Френкел изглежда му действаха по-потискащо и от най-голямото овикване, с което би го удостоил Зим. Изражението на Хендрик беше преминало от негодуванието през празното удивление в някакво особено мрачно настроение.
— Говори! — нареди остро Франкел.
— Ами… беше ни заповядано да залегнем и когато се струполих долу, аз открих, че съм попаднал върху мравуняк. Изправих се на колене, за да се придвижа на няколко фута, и бях ударен отзад. Проснах се на земята, а той се разкрещя — аз скочих и му шибнах един и тогава той…
— СПРИ! — Капитан Франкел беше скочил от стола си и и сякаш беше израстнал над нас, макар че едва ли бе по-висок от мен. Той се взря в Хендрик.
— Вие… сте посегнали на… вашия… ротен командир?
— Е, да… Но той ме удари първи. Отзад, когато не го очаквах. Не приемам безнаказано това от някого. Фраснах го и тогава той отново ме удари и после…
— Тишина!
— Аз искам да напусна това въшливо поделение — измърмори под носа си Хендрик.
— Мисля, че сега вече можем да разрешим проблема — каза с леден глас Франкел. — И то бързо.
— Просто ми дайте лист хартия за заявление, аз напускам.
— Един момент. Сержант Зим?
— Да, сър.
Зим дълго време не беше произнесъл нито дума, само очите му се движеха напред и настрани. Беше неподвижен като статуя, нищо у него не потрепваше, освен обтегнатите скули на страните му. Сега аз го разгледах и се уверих, че подутината под окото му наистина беше последица от тупаник — прелестно — Хендрик трябва да го е изцентрил доста здраво. Но той не бе съобщил за това и капитан Френкел не беше го попитал — вероятно беше предположил, че Зим се е блъснал някъде поради недоглеждане и ако се наложеше щеше да обясни това по-късно.
— Запозната ли е ротата с необходимите клаузи от закона за службата, както е разпоредено?
— Да, сър. Разпространени са и са заведени в дневника.
— Зная това. Просто попитах за протокола.
Всяка неделя преди църковната служба ни строяваха и ни четяха дисциплинарните статии от Уставите и Правилниците на Въоръжените сили. Те бяха провесени и на таблото за бюлетини от външната страна на щабната палатка. Никой не се замисляше върху тях, макар че ги разясняваха след строевата подготовка, Можеше да си стоиш мирно и да проспиш обяснението. Единственото, на което обръщахме внимание, бяха така наречените „тридесет и един начина да допреш лицето си до земята“. В крайна сметка, инструкторите смятат, че чрез тях ти попиваш всички правила, които трябва да знаеш, през кожата си. „Лицевите опори“ бяха една износена шега. Други гаври бяха „иди донеси маслото за вечерната проверка“, „тичай бързо за брадатия пробой“ и тям подобни… Имаше тридесет и едно основни задължения, но от време на време някой от ефрейторите неофициално се хвалеше, че е открил тридесет и второто — винаги нещо нелепо и обикновено мръснишко.