Хендрик сви рамене.
— Нямам нищо за казване. Пък и какъв е смисълът?
— Съдът ви пита отново: ще дадете ли показания в своя защита?
— Не, сър.
— Съдът трябва да изясни един чисто технически проблем. Членът, по който сте обвинен, беше ли ви известен преди времето на въпросното престъпление, за което сте подсъдим? Можете да отговорите с „да“ или „не“ или да мълчите — но сте отговорен за своя отговор съгласно член 9167, който се отнася до лъжесвидетелството.
Обвиняемият остана безмълвен.
— Много добре, Съдът ще прочете на глас текста на обвинението срещу вас и отново ще повтори въпроса си. "Член 9080: Всяко лице във Въоръжените сили, което удари или извърши физическо насилие или се опита съзнателно да нанесе телесна повреда…
— О, да допуснем, че го знам. Четоха ни много неща, всяка неделя сутрин — един цял дълъг списък с неща, които не са позволени.
— Беше ли или не беше четен конкретно този член пред вас?
— Ами… да, сър. Беше.
— Много добре. След като не сте склонен да дадете показания, имаше ли да направите някакво изявление за смекчаване на вината или частично оправдание?
— Сър?
— Имате ли да съобщите на съда някакво обстоятелство, което е повлияло на вашето поведение? Например, че сте били болен или под влияние на лекарства, или подложен на лечение? По този пункт вие не сте под клетва; можете да кажете въобще всичко, което би ви помогнало. Това, което съдът се иска да уточни, е следното: има ли нещо, което ви кара да смятате, че повдигнатото срещу вас обвинение е несправедливо? И ако е така, какво е то?
— Моля? Разбира се, че има! Обвинението е абсолютно несправедливо! Той ме удари първи! Вие ги чухте! Той ме удари първи!
— Нещо повече?
— Моля? Не, сър. Това не е ли достатъчно?
— Съдът завърши. Редови новобранец Тиъдър К. Хендрик, станете! — Лейтенант Спайкс беше стоял мирно през цялото време; сега и капитан Франкел се изправи. Атмосферата в стаята ставаше все по-напрегната.
— Редник Хендрик, признат сте за виновен по обвинението.
Стомахът ми бълбукаше. Щяха да му направят това… щяха да направят „Дани Дийвър“ на Тед Хендрик. А аз бях закусвал заедно с него точно тази сутрин.
— Съдът ви осъжда, — продължи Спайкс, при което на мен ми призля — на десет камшика и Уволнение за лошо поведение.
— Искам да напусна! — трескаво избърбори Хендрик.
— Съдът не ви разрешава да напуснете. Съдът би искал да добави, че вашето наказание е леко, само защото този Съд не притежава юрисдикцията да налага по-голямо наказание. Упълномощеният орган, който ви арестува, пожела да се проведе полеви военен съд — защо е предпочел така, този Съд няма да разсъждава върху това. Но ако вие бяхте изправен пред генерален съд, изглежда несъмнено, че свидетелствата пред този Съд биха принудили генералния съд да ви осъди на смърт чрез обесване. Вие сте голям късметлия — и задържащият оторизиран орган беше съвсем милосърден. — Лейтенант Спайкс направи кратка пауза, после продължи:
— Присъдата ще бъде изпълнена в първия час след като свикващият оторизиран орган прегледа и потвърди протокола в този му вид. Съдът се оттегля. Задръжте осъдения под стража.
Последното беше адресирано до мен, но аз нямаше какво толкова да сторя, освен да се позвъня по телефона до караулната палатка и после да получа разписка за Хендрик, когато дойдат да го отведат.
След обяд се обадих на капитан Франкел, че съм болен. Той ме сне от дежурство и ме изпрати на лекар, който ме върна обратно на дежурство. Аз се върнах в ротата си тъкмо навреме, за да се облека и да се включа в развода — и да получа наказание от Зим за „петна по униформата“. Имаше едно още по-голямо петно под нечие око, но и аз, подобно на всички останали, се правех, че не го забелязвам. Някой беше поставил голям пост на парадния плац, точно зад мястото, където обикновено стоеше адютантът. Когато дойде време да се оповестяват нарядите, вместо „рутинния наряд за деня“ или другите тривиалности, съобщиха за полевия съд над Хендрик.
После го изкараха да премине, застанал между двама въоръжени караулни, с ръцете отпред, заключени в белезници.
Никога не съм виждал бой с камшик. Докато бях у дома, знаех, че по традиция се провеждаше публично някъде зад федералната сграда — и баща ми даваше строги нареждания да стоя далеч от там. Само един път се опитах да не се подчиня… но боят беше отложен и аз не проявих повече желание да присъствам на гражданско позорище.