Веднъж е предостатъчно.
Караулните вдигнаха ръцете на Хендрик и закачиха белезниците за една голяма халка на позорния стълб. После свалиха куртката му. Той не носеше нищо отдолу. Адютантът произнесе с метален глас:
— Изпълнеше присъдата на Съда.
Един ефрейтор-инструктор от някакъв друг батальон излезе напред с камшик. Началникът на охраната се зае с отброяването на ударите.
Броеше бавно. Минаваха пет бездейни секунди след всяко замахване, но в действителност промеждутъците изглеждаха много по-продължителни. Тед не издаде стон до третия, после зарида.
Следващото, което си спомням е, че дойдох на себе си в ръцете на ефрейтор Бронски. Той ми биеше шамари и ме гледаше съсредоточено. Когато спря, ме попита:
— Оправи ли се? Връщай се в строя. На бегом!
Ние се придвижихме обратно в района на нашата рота. Не изядох много от обяда си, а и на мнозина от другите навярно още им се повдигаше, защото побързаха да бутнат чиниите настрани. Никой не ми спомена и дума за припадъка. По-късно разбрах, че не бях единственият, който се бе изложил — няколко десетки от нас бяха изгубили съзнание.
VI
Това, което придобиваме твърде евтино, ние ценим твърде високо… би било странно наистина, ако един толкова божествен артикул като СВОБОДАТА не се оценява високо.
В нощта след публичното наказание на Хендрик аз стигнах до най-високата точка на депресия през целия си престой в лагера „Артър Къри“. Не можех да заспя. Би трябвало да сте преминали през новобрански лагер, за да разберете до каква степен трябва да падне духом един новобранец, преди това да се случи. Но аз през деня не бях участвал в нито едно учение, така че не бях физически уморен. Рамото ми беше навехнато, макар че според дежурния лекар бях годен да давам наряд, а под възглавницата ми лежеше писмото на майка ми, с което тя ме умоляваше да се опомня и да размисля. Всеки път, когато си затварях очите, чувах онова — пляс! и виждах как Тед се срутва пред пункта за бичуване.
Не се притеснявах, че мога да загубя новобранските си нашивки. Това въобще не ме безпокоеше, защото вече бях решил да се уволня. Ако не беше полунощ и разполагах с молив и хартия под ръка, бих написал заявлението си за напускане още тогава.
Тед беше извършил една непоправима постъпка, която бе усложнила положението му във войската само за половин секунда. И това наистина беше само една грешка от негова страна, но тя бе довела до изгонването му. Тъй като мразеше поделението (кой ли го обичаше?), той се беше опитал да изконсумира службата и да си завоюва гражданските привилегии, да стане избранник на обществото; той искаше да влезе в политиката — говореше много често за своите планове.
Сега той никога вече нямаше да бъде на обществена служба; беше изпуснал нервите си за стотна от секундата и всичките му проекти за бъдещето рухнаха.
Същото, което бе сполетяло него, можеше да се случи и на мен. Да допуснем, че се изтърва? Вдруги ден или другата седмица? Няма да ми позволят дори да си отида свободно… Ще ме изхвърлят от полка с нашарен гръб.
Дойде време да призная, че бях сгрешил, а баща ми беше прав. Трябваше да се довлека до вкъщи и да кажа на баща си, че съм готов да отида в Харвард и после да се заловя с бизнес — при условие, че той все още би ми позволил. Налагаше да се срещна със сержант Зим на сутринта и да му кажа, че ми е дошло до гуша. Но не много рано, защото Зим не бива да бъде събуждан, освен за нещо, което си сигурен, че той ще класифицира като спешно — повярвайте ми, не бива! Не и сержант Зим.
Сержант Зим…
Той ме безпокоеше също толкова, колкото и случаят на Тед. След като военният съд приключи и Тед беше отведен, той застана зад мен и каза на капитан Франкел:
— Може ли да говоря с батальонния командир, сър?
— Разбира се. Имах намерение да ви помоля да останете след трибунала за малък разговор. Седнете.
Зим ме стрелна с очи, капитанът също ме погледна, така че не трябваше да ми се нарежда изрично, за да разбера, че присъствието ми е нежелателно и аз се изнесох. Нямаше никой във фоайето, само няколко цивилни волнонаемни. Не посмях да изляза навън, защото капитанът можеше да ме изиска; намерих някакъв стол и седнах зад една купчина от папки.
Можех да чуя разговора им през преградата, зад която се намирах. Главната квартира на полка беше по-скоро сграда, отколкото палатка, тъй като приютяваше стационарна свързочна апаратура и оборудване. Тя беше една „минимална полева постройка“, една барака; вътрешните прегради не бяха много. Съмнявам се, дали цивилните можеха да слушат, тъй като всеки от тях носеше транскрибиращи слушалки и вниманието им бе съсредоточено върху печатащите устройства — пък и не ги беше грижа за разговора. Е, все пак може би мен ме беше грижа. Зим каза: