— Сър, моля да бъда преместен в боен отряд.
Франкел отвърна:
— Не мога да те чуя, Чарли. Моето старческо ухо отново ме безпокои.
— Говоря съвсем сериозно, сър. Това не е задача по специалността ми.
Франкел се сопна раздразнено:
— Престани да прехвърляш неприятностите си на мен, сержант. Поне почакай, докато уредим въпроса със задълженията. Какво чак толкова е станало?
— Капитане, това момче не заслужава десет камшика — произнесе сковано Зим.
Франкел почти го прекъсна:
— Разбира се, че не заслужава. Ти знаеш кой сгафи — а също и аз.
— Да, сър. Зная.
— И какво? Ти си наясно, че тия хлапаци в първоначалния стадий са като диви зверове. Познаваш доктрината и действащите заповеди относно член девет-нула-осем-нула — не бива никога да им даваш възможност да го нарушават. Разбира се, някои от тях ще се опитат — ако не са агресивни, те не биха станали материал за военния съд. В редиците те са покорни; достатъчно безопасно е да им обърнеш гръб, когато се хранят или спят, или си седят на опашките и слушат лекции. Но щом ги изведеш на полето за бойно учение, което ги възбужда и изпълва с адреналин, те стават експлозивни като шапка, пълна с гърмящ живак. Ти си обучен да подушваш и предотвратяваш реакцията им — това е част от задълженията на инструктора. Обясни ми как един неопитен новобранец е успял да ти хвърли прах в очите, да те подлъже в преценката ти за него? Той не би трябвало никога да вдигне ръка срещу теб; трябваше да предотвратиш намеренията му, когато си видял какво се е канил да направи. И така, защо не реагира мигновено? Нима започваш вече да остаряваш?
— Не зная, — бавно отвърна Зим. — Може би си прав.
— Хмм! Ако е вярно, една бойна команда е последното място за теб. Но то не е вярно. Или поне не беше вярно последния път, когато ти и аз работехме навън заедно — преди три дни. Така че кажи ми защо това момче се изплъзна от контрола ти?
Зим се забави с отговора.
— Мисля, че го считах за един от безопасните.
— Няма такива.
— Да, сър. Но той беше така сериозен, така кучешки решен да се поизпоти, за да осъществи амбициите си… Нямаше никакви способности на военен, но продължи да опитва. Сигурно подсъзнателно ме е заблудил с поведението си. — Зим замълча за момент, после добави: — Струва ми се, това се случи, защото го харесвах.
Франкел изсумтя.
— Един инструктор не може да си позволи да харесва някого.
— Да, сър. Но се влияя от тях, за съжаление. Тези момчета са една чудесна компания. Досега сме изхвърлили всички истински подлеци. Единственото прегрешение на Хендрик, освен че беше нетактичен, е в самочувствието му, че знае всички отговори. Аз не се притеснявах от това, защото бях същият на неговата възраст. Подлеците си отидоха у дома, а тези, които останаха, са енергични, загрижени да се харесат и изпълнителни — точно като кученца коли. Много от тях ще станат войници.
— Ето къде е слабото ти място. Ти го харесваше… и не успя да му подрежеш крилата навреме. Така той завърши със съд, с камшик и резолюция за уволнение. Хубава работа.
— Бих желал… ако съществува някакъв начин, аз да поема върху себе си това бичуване, сър.
— Ти трябва да понесеш своя дял от вината. Какво мислиш, че ми се искаше през изминалия час? За какво смяташ, че се страхувах от мига, в който те видях да влизаш тук с огромна синина под окото? Опитах всичко, за да може младият глупак да се размине само с административно наказание, вместо да бъде изпъден позорно. Но не съм предполагал, че ще бъде достатъчно неразумен да се разприказва, че те е ударил. Той е тъпак; би трябвало да си го освободил от поделението още преди седмици… вместо да го къташ, докато попадне в беда. Той се раздрънка пред мен, вместо да предпочете да постъпи благоразумно, и ме принуди да изпратя официално донесение за неговия случай. Това преля чашата. Нямаше как да не го впишем в протокола, нямаше начин да се избегне съдът… наложи се да преминем през целия отегчителен хаос на военното правосъдие, да преглътнем хапа и да си разчистим сметките с още един цивилен, който ще бъде против нас до края на дните си. Защото той трябва да бъде бичуван; нито ти, нито аз можем да го отървем от това, макар че грешката беше наша. Полкът трябва да види какво става, когато девет-нула-осем-нула не се спазва. Грешката е наша… но ударите са за него.
— Грешката е моя, капитане. Ето защо искам да бъда преместен. Мисля, че така ще бъде най-добре за бойната част.