— Наистина ли? Но аз решавам кое е най-добро за моя батальон, а не ти, сержант. Нека да се върнем дванадесет години назад, Чарли. Ти беше ефрейтор, помниш ли? Къде беше тогава?
— Тук, както твърде добре знаете, капитане. Точно тук, в същата тази забравена от бога прерия. Макар че ми се иска никога да не бях идвал!
— Мигар на мен ми се ще да кисна в тая пустош? Но се оказа, че това е най-важната и най-деликатната работа в Сухопътните сили — превръщането на необузданите млади зверчета във войници. Кой беше най-лошият младок в твойто отделение?
— Ами… — бавно отвърна Зим. — Няма да отида твърде далеч, ако кажа, че ти беше най-трудният, капитане.
— Няма да отидеш, а? Трудно ще ти е да назовеш някой друг. Мразех те до мозъка на костите си, „ефрейтор“ Зим.
Зим издаде болезнен вик на изненада. Дори и зад вратата почувствах, че беше засегнат и обиден.
— Наистина ли, капитане? А аз не те мразех — по-скоро те харесвах.
— Така ли? Е добре, „мразя“ е другия лукс, който един инструктор никога не може да си позволи. Ние не трябва да ги мразим, не трябва да ги харесваме; ние трябва да ги обучаваме. Но ако ти тогава си ме харесвал, то, струва ми се, използваше твърде странни начини, за да го показваш. Харесваш ли ме още? Не ми отговаряй; все ми е едно дали ме одобряваш или не — или по-скоро не искам да зная кое от двете е вярно. Няма значение; аз те презирах тогава и често си мечтаех да ми паднеш. Но ти винаги беше бдителен и никога не ми даде възможност да се сдобия със свой собствен девет-нула-осем-нула съдебен процес. И ето ме тук, благодарение на теб. Сега да обсъдим твоята молба: ти многократно прибягваше до една заповед, докато бях новобранец. Стигна се дотам, че аз се отвращавах от нея повече от всичко друго, което ти вършеше или казваше. Спомняш ли си я? Сега аз ти я връщам: „Войнико, млъкни и бъди войник!“
— Да, сър.
— Не си отивай още. Този процес няма да отиде нахалос; всеки полк от новобранци има нужда от един строг урок в смисъла на девет-нула-осем-нула, това и двамата го знаем. Те не искат да четат устави и рядко слушат — но могат да виждат… и нещастието на младия Хендрик един ден може да предпази някой от неговите колеги от провесване на въжето. Но аз съжалявам, че нагледният урок трябваше да дойде от моя батальон и несъмнено не възнамерявам да позволя в него да се преподават още уроци като този. Събери инструкторите и ги предупреди. За около двадесет и четири часа тези хлапаци ще бъдат в шоково състояние. После ще станат мрачни и напрежението ще нарастне. Навярно около четвъртък или петък едно от момчетата, на което по някакъв начин му предстои да се провали в армията, ще вземе да разсъждава върху факта, че Хендрик всъщност не получи твърде голямо наказание… и ще започне да се размисля, че може би си струва да предприеме едно нападение отзад върху инструктора, когото най-много мрази. Сержанте, този вятър никога не трябва да задуха отново! Разбра ли ме?
— Да, сър.
— Искам от инструкторите да бъдат осем пъти по-предпазливи, отколкото досега. Искам от тях да стоят на разстояние, искам от тях да имат очи и на гърба си. Искам от тях да бъдат бдителни като мишки на котешко представление. Бронски — имаш един специален разговор с Бронски; у него има наклонност да се сприятелява.
— Ще се оправя с Бронски, сър.
— Гледай да се справиш. Защото когато следващият хлапак се нахвърли, той трябва да бъде спрян ефектно — а не така непохватно, както стана днес. Момчето трябва да бъде повалено напълно неподвижно и инструкторът трябва да стори това, без дори самият той да бъде докоснат — или аз лично ще му видя сметката заради проявена некомпетентност. Нека иструкторите да са нащрек. Те трябва да научат онези хлапаци, че не просто провинението ще им струва скъпо, но и че изобщо не е възможно да се нарушава девет-нула-осем-нула… че дори и опитът за това ще им навлече по един бърз тупаник, кофа с вода върху лицето и пострадала челюст.
— Да, сър. Ще бъде изпълнено.
— Постарай се. Аз не само ще уволня този инструктор, който дреме, но и лично ще му дам зелена улица в прерията и ще го изпратя с подутина под окото… Няма да позволя още някое от моите момчета да бъде прикачено към позорния стълб заради некадърността на своите наставници. Свободен си.
— Да, сър. Приятен ден, капитане.
— Какво му е приятното? Чарли…
— Да, сър.
— Ако не си твърде зает довечера, защо не си вземеш наколенките и не дойдеш да изкараме един „валс Матилда“? Да кажем към осем часа?
— Да, сър.
— Това не е заповед, това е покана. Ако действително си се поотпуснал, може би ще мога да те просна на земята.