Хиляди целувки на детето ми,
Ако баща ми не може да плаче, аз мога. И си признавам, че се просълзих.
Най-сетне заспах. И, както ми се стори, почти веднага бях разбуден от сигнал за тревога. Целият полк се втурна без муниции към полигона, където разиграхме участие в мнима бомбардировка. Към края на занятието прозвуча командата „Замри!“
Лежахме съвестно и едва дишахме. Понасяхме тази неподвижност поне един час. Цареше абсолютна тишина. Едно преминаване на мишка би изтрополило като барабанна палка. Нещо дойде изотзад и пробяга точно над мен, мисля, че беше койот. Въобще не трепнах. Ние ужасно се простудихме, докато лежахме като талпи, но не ме беше грижа за нищо; знаех, че изпълнявам тази команда за последен път.
Дори не чух сигнала за сбор на следващата заран; за първи път от седмици насам бях изтърсен от спалния чувал и с унила физиономия застанах в строя за сутрешната физзарядка. Нямаше смисъл да се опитвам по някакъв начин да напусна преди закуска, тъй като трябваше като първа стъпка към уволнението да се срещна със Зим. Но той не беше на закуска. Поисках от Бронски разрешение да се видя със сержанта. Той каза:
— Разбира се. Оправяй се сам — и не ме попита защо.
След закуска ни изведоха на походен марш, а Зим все още не беше попаднал пред погледа ми. Това беше марш с „излизане и връщане“ и с обед, който ни беше доставен с хеликоптер — един неочакван лукс, тъй като проваленият в бързината опит да се приготвят полеви порциони преди поход обикновено означаваше гладуване, освен ако не си успял тихомълком да отмъкнеш нещичко за себе си… а аз не бях; съзнанието ми беше твърде обременено от взетото решение.
Сержант Зим пристигна заедно с порционите и се зае собственоръчно с раздаването на пощата насред полето — което вече не беше неочакван лукс. За МП ще кажа следното: тук могат да ти намалят дажбата, водата, съня или каквото и да било друго без предупреждение, но никога не задържат личната кореспонденция дори минута повече, отколкото налагат обстоятелствата. Писмото си е твое, само твое и те ти го изпращат с първото превозно средство, което имат под ръка. Ти можеш да го прочетеш още през първата почивка, дори по време на маневри. Наистина, за мен тази привилегия не означаваше много, тъй като (освен няколкото писма от Карл) аз не бях получавал нищо по пощата, докато майка ми не ми писа.
Аз дори не се присъединих към останалите, които обкръжиха Зим; наложих си да не разговарям с него засега — нямаше смисъл да му давам основание да ме забележи, докато не настъпи моментът да влезем в досег с щаба. Така че се озадачих, когато той извика името ми и размаха едно писмо. Втурнах се напред и го взех.
И отново бях изненадан — то беше от мистър Дюбоа, моят преподавател по история и морална философия. По-скоро бих очаквал писмо от Дядо Коледа.
После, когато го прочетох, то все още ми изглеждаше като някакво недоразумение. Трябваше да се уверя в моя и в обратния адрес, за да се убедя, че именно той го бе изпратил и предназначил за мен.
СКЪПО МОЕ МОМЧЕ,
Навярно трябваше да ти пиша много по-рано, за да изразя удоволствието и гордостта, които изпитах, когато узнах, че не само доброволно си се записал да служиш, но си избрал и моя род войска. Не съм удивен; именно това очаквах от теб — освен, вероятно, допълнителното и твърде лично предимство, че избра нашата пехота. Това е завършек от такова естество, какъвто не се случва твърде често, и който, въпреки всичко, придава смисъл на учителските усилия. Ние по необходимост пресяваме множество малки камъчета, много пясък, заради всяко късче благороден метал — но късчетата са наградата.
Сега причината, поради която не ти писах веднага, за теб е очевидна. Много млади хора не намират в себе си достатъчно сили, за да завършат и биват изхвърляни още докато трае новобранското обучение. Изчаквах (поддържах връзва чрез свои собствени съобщителни канали) да преодолееш психологическата бариера и да оставиш зад гърба си депресията (колко добре познаваме ние с тебе тази депресия?) и бях сигурен, изключвайки възможността да бъдеш възпрепятстван от произшествия или болест, в успешното приключване на твоя срок.
В момента ти преминаваш през най-тежкия период от своята служба — не най-тежкия във физическо отношение (физическата трудност никога няма да те безпокои отново; сега ти владееш нейното измерение), но най-тежкия в духовно отношение… дълбоките, разтърсващи душата приспособявания и преоценки са необходими, за да те превърнат от потенциален в реален гражданин. Ти вече си преминал по-неблагоприятната част и независимо от множеството изпитания, които тепърва ти предстоят, все пак смятам, че успешно ще ги преодолееш. Но ставаше дума за това „потиснато настроение“ — достатъчно дълго чаках, за да се убедя, че си се справил с този проблем, иначе щеше вече да си бъдеш в къщи.