— Ако не си в състояние да слушаш, вероятно можеш поне да кажеш на класа дали стойността е относителна или абсолютна величина?
Понякога просто не виждах причина защо да не слушам със затворени очи и отпуснато тяло. Но неговият въпрос ме хвана натясно; не бях чел по този предмет у дома.
— Абсолютна — опитах се да налучкам отговора.
— Неправилно — хладно констатира той. — Стойността има смисъл само в човешкото общество. Стойността на един предмет винаги е относителна спрямо отделния индивид. Нейната величина ще се различава в зависимост от личностната преценка на всяко човешко същество. „Пазарната стойност“ е една фикция, просто едно груба приблизителна сметка за средното ниво на личните ценности, но всички те на практика се различават, иначе търговията би била невъзможна.
Чудех се какво би казал баща ми, ако беше чул „пазарната стойност“ да се нарича „фикция“ — би изръмжал неодобрително, вероятно.
— Това индивидуално отношение към стойността за всеки от нас се проявява в два основни момента: първо, как можем да постъпим с един предмет, т.е. с неговата полезност… и второ, какво трябва да направим, за да придобие този предмет стойност за нас? Има една стара песен, която твърди, че „най-скъпото в живота е свободата“. Това не е вярно! Абсолютна измислица!
Трагично заблуждение, което доведе до упадъка и гибелта на демокрациите от двадесетия век; тези благородни експерименти пропаднаха, защото хората бяха подведени да повярват, че биха могли просто да гласуват за каквото си искат… и да го получат без неистов труд, без пот и без сълзи.
Свободата сама по себе си няма стойност, преди за нея да бъде заплатена някаква цена. Дори диханието на живота се купува от рождение само благодарение на задъханото усилие и болката. — Той все още гледаше към мен и добави: — Ако вие, момчета и момичета, трябваше да заработите своите играчки по начина, по който едно новородено бебе трябва да се бори, за да оживее, бихте били по-щастливи… и много по-богати. Но така, както това става с някои от вас, аз съжалявам бедността на вашето богатство. Ти! Току-що ти връчих медала за спринта на сто метра. Това прави ли те щастлив?
— Предполагам, че би ме направило.
— Без номера, моля. Ето твоята награда — аз дори съм я надписал: „Голямата награда за шампиона на сто метра спринт“. — Той действително се приближи към мен и закачи почетния знак на гърдите ми. — Заповядай! Щастлив ли си? Заслужаваш ли го или не?
Бях оскърбен. Първо това мръсно подмятане за богатските деца — типична подигравка от страна на неимеещите — и сега този фарс. Аз откачих знака и го запратих към него.
Мистър Дюбоа изглеждаше изненадан.
— Нима наградата не ти достави удоволствие?
— Вие прекрасно знаете, че се класирах четвърти!
— Точно така! Призът за първото място няма стойност за теб… защото не си го спечелил. Но ти се радваш на скромното удовлетворение от завоюваното четвърто място; него си заслужил. Надявам се, че тези от вас, които не дремят, разбраха поуката от малката сценка, която се разигра тук. Предполагам, че поетът, който е написал онзи стих, е искал да ни внуши, че най-скъпите неща в живота трябва да бъдат купени с друго, а не с пари — което е вярно — точно както буквалният смисъл на думите му е лъжлив. Най-скъпите неща в живота въобще нямаш отношение към парите, те са отвъд тях, цената им е една агония, пот на челото и самоотдаване… Цената, която обезпечава най-скъпото в живота, е самият живот — точна мяра на абсолютната стойност.
Бях потънал в спомена за мистър Дюбоа — полковник Дюбоа — докато марширувахме назад към лагера. После мислите ми се прекъснаха, защото оркестърът се изтърси наблизо зад нашия строй и ние трябваше да дерем гърло с бойки френски песни като „Синовете на труда и опасността“, „Чуждестранният легион“, после и „Марсилезата“, разбира се.
Хубаво е да си имаш оркестър все пак, той повдига духа ти, когато се влачиш из прерията. Отначало не разполагахме с нищо друго, освен с музика от грамофон и то само при повикване на развод. Но началството навреме откри кой може да свири; доставиха се инструменти и полковият оркестър беше организиран, изцяло от самите нас — дори диригентът и барабанистът бяха новобранци.
Това не означаваше, че те се отърваха от служебните мероприятия. Искам да кажа, че им се позволяваше и бяха насърчавани да разучават мелодии през тяхното свободно време, като се упражняват всяка вечер и в неделите и стана така, че трябваше да поддържат и отмерват маршовия ритъм и да свирят на разводите, вместо да бъдат в редиците със своите взводове. Нашият полкови свещеник, например, беше новобранец. Той беше по-възрастен от повечето от нас и беше ръкоположен в някаква тъмна секта, за която не бях чувал, но влагаше много страст в своята проповед, независимо от това дали неговата теология беше ортодоксална или не (не ме питайте) и несъмнено беше в състояние да разбира проблемите на новобранеца. Освен това, в неделя сутрин нямаше къде другаде да се отиде между сутрешното почистване и обяда.