Оркестърът понесе загуби, но въпреки това съумяваше да поддържа числения си състав. Лагерът притежаваше четири комплекта гайди и няколко шотландски униформи, които бяха дарение от Локиел от Ка, чийто син беше убит по време на учение — и се оказа, че един от новобранците беше гайдар; беше се научил да свири на гайда в Младежката организация на шотландците. Много скоро разполагахме с четирима гайдари, които не бяха кой знае колко добри, но за сметка на това свиреха достатъчно шумно. Гайдите са твърде чудновати инструменти. Надуеш ли ги здраво, врещят като влюбени котараци.
Не бихме могли да вземем парадния оркестър на походните маршове, разбира се, тъй като за оркестъра нямаше никакви специални облекчения. Тубите и барабаните трябваше да останат в лагера, защото всяко момче от оркестъра носеше пълното си снаряжение и можеше да вземе със себе си само инструмент, който е толкова малък и лек, че да не увеличава товара му. Но МП разполагаше с такива оркестрови инструменти, каквито не вярвам да има някъде другаде, например една малка кутийка, която едва ли беше по-голяма от хармоника и едно електрическо приспособление, което впечатляващо имитираше голяма хорна и на което се свири по същия начин. При команда „Запей“ се дава сигнал за сбор на оркестъра и всеки оркестрант стъкмява инструмента си в движение, колегите му по взвод му дават път, той прибягва до мястото си в колоната на многоцветната рота и започва да свири.
Музиката много ни помагаше.
Оркестърът сега се влачеше подире ни, бе изостанал и едва се чуваше, при което ние спряхме да пеем, защото собственото ни пеене заглушаваше ритъма.
Внезапно осъзнах, че настроението ми беше приповдигнато. Опитах се да отгатна защо. Дали затова, че след няколко часа щяхме да се върнем в лагера и аз щях да подам молба за напускане?
Не. Решението да се уволня внасяше покой в душата ми, укротяваше страховете ми и ми помагаше да заспя. Но в момента изпитвах нещо, за което нямах никакво обяснение.
Тогава разбрах. Бях преодолял депресията си! Бях изкачил височината, за която полковник Дюбоа ми беше писал и сега слизах по надолнището с лека стъпка. Прерията беше плоска като питка, съвсем същата, по която неохотно се влачех, сякаш вървях нагоре по хълм през цялото време на отиване и после почти бях изминал половината път на връщане. На една определена точка от нашия маршрут — мисля, че това беше докато пеехме — аз бях излязъл от депресията и вече се спусках надолу. Дори екипировката ми олекна и повече не се безпокоях за нищо.
Когато се върнахме в лагера, аз не отидох на разговор със сержант Зим. Вместо това той ме заговори. Повика ме и ние се отделихме от останалите.
— Да, сър?
— Имам към теб един личен въпрос… така че можеш да не ми отговориш, ако искаш. — Той замълча, а аз се зачудих дали не подозираше, че бях подслушал неговото признание пред Франкел и изтръпнах.
— При раздаването на пощата днес — каза той, — ти получи писмо. Забелязах — по чиста случайност, съвсем не е моя работа — името на подателя. Това е едно често срещано име, но — ето личния въпрос, на който не си задължен да отговаряш — да не би случайно на автора на това писмо да му липсва лявата ръка до китката?
Стори ми се, че долната ми челюст увисна.
— Откъде знаете, сър?
— Бях съвсем наблизо, когато нещастието го сполетя. Полковник Дюбоа? Прав ли съм?
— Да, сър. — И добавих: — Той ми преподаваше в училище история и морална философия.
Мисля, че това беше единственият случай, когато впечатлих сержант Зим, макар и слабо. Веждите му се повдигнаха във формата на половин осмица и очите му леко се разшириха.
— Така ли? Ти си бил изключителен късметлия. — Той помълча. — Когато отговориш на писмото му — ако нямаш нищо против — можеш да го известиш, че корабният сержант Зим му изпраща почитанията си.
— Да, сър. Той също ви праща поздрави.
— Какво?
— Е, не съм съвсем сигурен. — Извадих писмото и прочетох: „…ако случайно попаднеш на някой от бившите ми колеги, предай им моя най-горещ привет“. Това и за вас ли се отнася, сър?
Зим се замисли, очите му гледаха през мен, някъде надалече.
— Е, да, така е. За мен между всички останали. Много благодаря.