— Как би се почувствал, ако полковник Дюбоа можеше да види какво си натворил?
После ме остави. Аз изчаках на място, превит на две в продължение на часове, докато учебните действия не приключиха. Стоях там, подобен на чугунен идол, изоставен в равнината от древно езическо племе. След завършека на учението Зим се върна за мен, възстанови захранването и двамата заедно се изнесохме на подскоци с пределна скорост към главната квартира на батальона.
Капитан Франкел говори кратко, но още по-съдържателно.
После замълча и добави с онзи лишен от интонация глас, който офицерите използват, когато цитират военния правилник:
— Можеш да поискаш процес от главнокомандващия, ако смяташ, че не си виновен. Какво ще кажеш?
Преглътнах на сухо:
— Не, сър!
До този момент още не бях разбрал напълно в каква голяма беда бях изпаднал.
Капитан Франкел изглеждаше облекчен от моя отговор.
— Какво пък, ще видим какво ще реши полковият командир. Сержант, придружете арестанта.
Ние с бърза стъпка се придвижихме към главната квартира на полка. Там аз за първи път видях командира на полка и вече бях сигурен, че щях да си навлека процес, без значение какъв. Но ясно си спомних как Тед Хендрик с дрънканиците си си изпроси следствие и прецених, че трябва да си държа езика зад зъбите.
Майор Малой ми каза всичко на всичко пет думи. След като изслуша сержант Зим, той произнесе три от тях:
— Вярно ли е?
Аз рекох:
— Да, сър — с което моята роля в разговора приключи.
Майор Малой се обърна към капитан Франкел:
— Има ли някакъв шанс да се получи нещо от този човек?
— Надявам се, че да, сър — отвърна капитан Франкел.
— Тогава ще опитаме с административно наказание — каза майор Малой, обърна се към мен и добави: — Пет камшика.
Те, разбира се, не ме оставиха да чакам дълго. Петнадесет минути по-късно докторът беше приключил с прегледа на сърцето ми и сержантът на караула ми обличаше онази специална риза, която не трябва да се нахлузва през ръцете, защото се захваща като пелерина около врата. Сигналът за сбор току-що беше прозвучал. Всичко, което се случваше с мен, ми се струваше нереално… По-сетне научих, че това е един от признаците на силната уплаха и нервното потресение. Сякаш те връхлита някакъв нощен кошмар…
Зим влезе в караулната палатка веднага щом сборът свърши. Той стрелна с поглед началника на караула — сержант Джоунз — и Джоунз излезе. Зим пристъпи към мен и пусна нещо в ръката ми.
— Захапи това — тихо каза той. — Помага. Зная го.
Беше гумена прокладка за уста като тези, които използвахме, за да избегнем счупването на зъби при ръкопашен бой. Зим излезе. Поставих гумата в устата си. После ми сложиха белезници и ме изведоха навън.
В заповедта за наказанието ми се казваше: „На учебни занятия проявява пълна безотговорност, която при реални бойни действия би довела до смъртта на колеги от групата.“ Завързаха ме с вдигнати ръце за стълба и заметнаха нагоре ризата ми.
Много странно: ударът с бич далеч не е толкова труден за понасяне, както е когато го гледаш. Не искам да кажа, че е като на пикник. Боли по-лошо от всичко друго, а очакването между ударите е по-мъчително от самите удари. Но парчето гума в устата ми наистина помогна и единственият стон, който издадох, въобще не стигна до слуха на присъстващите.
Ето и другото странно обстоятелство: по-късно никой не ми напомняше за случилото се, дори и самите новобранци. Колкото и да се стараех да открия някаква промяна в отношението към мен, трябваше да призная, че всички се държаха с моя милост по съвсем същия начин, както и преди. От момента, в който докторът намаза белезите и ми каза да се връщам към задълженията си, сякаш всичко бе напълно забравено. Дори успях да хапна малко същата вечер и като че ли взех участие в разговорите на масата.
Има още нещо, което трябва да се каже за админстративното наказание: то не оставя черно петно в твоята кариера. Документите, в които е упоменато, се унищожават в края на новобранското обучение и ти започваш службата си на чисто. Единственото, което остава, не е в досието, а в съзнанието ти.
Никога не можеш да забравиш наказанието.
VIII
Поучи момъка в началото на пътя му;
той не ще се отклони от него и кога остарее.
Имаше и други бичувания, но много рядко. Хендрик беше единственият човек в нашия полк, който трябваше да бъде бичуван съгласно присъда на военен съд; другите получиха административни наказания, подобни на моето. За да изядеш един бой с камшици беше необходимо да се извърви целият път до полковия командир. Дори и тогава майор Малой бе по-склонен да изгони провинилия се: „принудително уволнение“, вместо да се издига стълбът на мъченията. Административното бичуване е своего рода проява на любезност; то означава, че твоите началници смятат, че съществува някаква макар и слаба надежда да се поправиш, че би могъл да притежаваш характера, който в крайна сметка ще те превърне във войник и гражданин, въпреки сегашното ти поведение.