Аз единствен получих максималното административно наказание; никой от другите не отнесе повече от три камшика. Никой от тях не се приближи колкото мен до обличането на цивилните дрехи и все пак аз се разминах на косъм. Това е нещо като естествен отбор на видовете. Не ви препоръчвам да участвате в него.
Но имахме един друг случай, много по-лош от моя и този на Тед Хендрик — един наистина трагичен случай. Веднъж издигнаха бесилка.
Опитайте се да разберете. В действителност този случай нямаше нищо общо с армията. Престъплението не беше извършено в лагера „Артър Къри“ и офицерът по назначаването, който насочи това момче към МП, би трябвало да бъде понижен или да се откаже от служба.
То дезертира два дни след като пристигнахме в лагера „Артър Къри“. Смешно, разбира се, но не и разумно — защо не напусна по каналния ред? Дезертьорството, естествено, е голяма издънка, но Сухопътните сили не налагат смъртно наказание за него, освен ако не съществуват някакви особени обстоятелства, като например „измяна пред лицето на врага“ или нещо друго, което превръща бягството от един неформален начин на напускане в престъпен акт, който не може да бъде пренебрегнат.
Сухопътните сили не полагат никакви усилия, за да открият дезертьорите и да ги върнат. Всички ние сме доброволци; ние сме в МП, защото искаме да бъдем там, гордеем се, че сме в МП и МП се гордее с нас. Ако някой не изпитва същите чувства от мазолите на краката си до космите на ушите си, аз не желая той да бъде на моя фланг, когато започнат бедите. Аз искам около себе си хора, които ще ме подкрепят, защото са МП и аз съм МП, и моята кожа за тях означава също толкова, колкото и собствената им. Не искам такива съратници, които си свиват опашките и се потапят, когато играта загрубее. Много по-безопасно е да имаш празен участък по фланга си, отколкото някой пишман войник, който служи само „по задължение“. Хората от този тип решително не ми харесват. Така че, ако те побягнат, нека си бягат; губене на време и пари е да ги търсиш.
Разбира се, повечето от тях се връщат, някои веднага, други след години. При тези обстоятелства армията неохотно им разрешава да си получат своите петдесет камшика, вместо да ги обеси, и ги пуска на свобода. Фактът, че си беглец и че си без какъвто и да е обществен статус, изглежда доста износва нервите на човека, дори когато полицията не се опитва да те залови. Предполагам, че изкушението да се завърнеш обратно, да изтърпиш бичуването и после да дишаш по-свободно след това, надделява.
Но това момче не се върна. То беше офейкало преди четири месеца и аз се съмнявам, че неговата рота вече го помнеше, тъй като беше с тях едва две седмици. Бе само едно лице без име, „Дилинджър, Н. А.“, за който на сутрешния сбор трябваше да се докладва — ден след ден — че отсъства без разрешение. После той уби едно момиченце.
Беше издирен и признат за виновен от местния трибунал, но проверката на идентичността показа, че беше действащ войник: департаментът трябваше да бъде уведомен и нашият командващ генерал веднага се намеси. Дилинджър беше върнат при нас, тъй като военното законодателство има предимство пред гражданския кодекс.
Защо се намеси генералът? Защо не остави местния шериф да си свърши работата?
За да ни „даде урок“ ли?
Съвсем не. Напълно съм убеден, че нашият генерал едва ли искаше да ни погнуси с тази екзекуция, за да не убиваме по собствена инициатива малки момиченца. Но сега смятам, че той можеше да ни спести гледката — ако беше възможно.
Ние получихме урок, но трябваше да мине известно време, за да осъзнаем поуката от него. Този урок се учи и повтаря продължително, докато не се превърне в твоя втора природа. МП се грижи за своите хора — няма значение как. Дилинджър се числеше към нас, той все още присъстваше в нашите регистри. Макар че не го искахме, той беше член на нашия полк. Не можехме да го изтрием от списъка си просто ей така и да оставим на един шериф на хиляда мили от нас да се оправя с това. Когато се наложи, истинският мъж сам застрелва болното си куче; той не наема помощник, който може да оплеска работата.