Полковите архиви съобщаваха, че Дилинджър ни принадлежеше и грижата за него беше наше задължение.
Същата вечер оркестърът изсвири „Панихида за неоплаканите“. Дилинджър беше изведен навън, облечен в пълен екип на МП, точно като нас. После прозвуча „Дани Дийвър“, докато сваляха от дрехите му всички отличителни знаци, дори копчетата и кокардата на кепето. Дилинджър бе лишен от армейските символи и формата си. Барабанът биеше монотонно, присъдата бе изпълнена бързо и всичко свърши.
Тръгнахме към помещенията с бърз ход. Не мисля, че някой изгуби съзнание или че се почувства съвсем зле, макар че мнозина от нас преглъщаха трудно на вечеря.
Никога в общата палатка не е било толкова тихо, както тогава. За първи път се сблъсквах лице в лице със смъртта, но тя не предизвика у мен такъв шок, какъвто бичуването на Тед Хендрик — искам да кажа, че не можеше да се поставиш на мястото на Дилинджър; не можеше да те жегне усещането: „това можех да бъда аз“. Пък и Дилинджър беше извършил поне четири углавни престъпления; ако този нещастник беше останал жив, той щеше да танцува „Дани Дийвър“ за всяко от останалите три — отвличане, искане на откуп, престъпна небрежност и т.н.
Не изпитвах състрадание към него и все още не изпитвам. Не исках „да го разбера, за да му простя“. Съчувствах на малката Барбара Ан, която не познавах, и на нейните родители, които никога нямаше да я видят отново.
Когато оркестрантите прибраха инструментите си тази нощ, беше обявен тридесетдневен траур за Барбара. Знамената ни бяха драпирани в черно, никаква музика не ехтеше по време на развод, никакво пеене не съпровождаше походния ни марш. Само веднъж чух някой да се оплаква от това и един друг новобранец ненадейно го попита би ли желал да получи пълен комплект цицини. Несъмнено, персоналната деградация на Дилинджър не беше нашето морално падение, но нашата работа беше да пазим малките момичета, а не да ги убиваме. Честта на нашия полк беше опетнена; трябваше да я изчистим. Ние бяхме опозорени и се чувствахме опозорени.
Тази нощ дълго размишлявах над въпроса как подобни истории биха могли да бъдат предотвратени. Разбира се, в нашето съвремие те са рядкост — но дори и един-единствен случай е вече прекалено много. Никога не стигнах до отговор, който да ме удовлетвори. Този Дилинджър изглеждаше като всеки друг и неговото поведение и документация не биха могли да съдържат нещо кой знае колко необичайно, в противен случай той най-малкото нямаше да стигне до лагера „Къри“. Навярно беше една от онези патологични личности, за които четем, но не можем лесно да ги разпознаем.
И тъй като няма как да възпрем извършването на неговия първи престъпен акт, съществува само един сигурен способ да предотвратим проявата на повторно насилие. Този, към който прибягнахме.
Ако Дилинджър е съзнавал престъпния характер на своето деяние (което изглежда съмнително), то тогава той е знаел какво му се пише… и на мен ми се струва срамно, дето не беше осъден на това, което бе понесла мъничката Барбара Ан — на практика той въобще не изпита страдание.
Но да допуснем по-правдоподобния вариант — че той бе прекалено луд и не бе в състояние да осъзнае грешката си. Тогава какво?
Ние убиваме бесните кучета, нали?
Да бъдеш луд по този начин е вече опасно заболяване…
Не виждах спасителен изход за него. Имаше само две логични възможности. Според първата той не би могъл да бъде излекуван — в този случай най-добре е да е мъртъв, за негово добро и за безопаснотта на останалите. Или пък би могъл да бъде изцерен чрез психотерапия и да поумнее вследствие на многобройни сеанси. Мисля, че в този случай, ако той въобще успееше да се превъзпита, за да стане член на едно цивилизовано общество… дотолкова, че да вникне в постъпката си, извършена, докато е бил „болен“ — тогава какво друго му оставаше, освен самоубийството? Как би могъл да се примири с делото на своите ръце?
Ами ако предположим, че той избяга, преди да бъде излекуван окончателно и отново извърши същото злодеяние? Или ако му хрумне да потрети? Как да обясниш поведението му на съкрушените родители? С неговата амнезия ли?
Не успях да открия повече от един задоволителен отговор.
Веднъж се забърках в една дискусия на нашия клас в час по история и морална философия. Мистър Дюбоа говореше за безредиците, които предшествали упадъка на Северната Американска република в края на XX век. Според него, било е време, точно преди американското демократично общество да затъне, когато жестоките престъпления са били нещо толкова обикновено, каквото са кучешките сбивания. Терорът се е ширел не само в Северна Америка, но и в Русия, на Британските острови, както и на други места. Но той достигнал своя апогей в Северна Америка малко преди старата политическа система да рухне.