— Хората съблюдавали вечерния час, — говореше ни мистър Дюбоа — и не дръзвали да се показват на обществени места през нощта. Да сторят това означавало да бъдат нападнати от тълпа озверели хулигани, въоръжени с вериги, ножове, самоделни пистолети, тояги… и да бъдат наранени, обрани, осакатени за цял живот или дори убити. Това продължило години наред, непосредствено до войната между Руско-Англо-Американския съюз и Китайската хегемония. Убийството, пристрастяването към наркотиците, джебчийството, насилието и вандализмът били нещо обикновено. Те се случвали и на улиците посред бял ден, в училищните дворове, дори в училищните сгради. А градските паркове били така всепризнато застрашени, че честните хора стояли настрани от тях след мръкване.
Бях се опитал да си представя такива сцени да се разиграват в нашите училища. Просто не можах. Нито в нашите паркове. Паркът беше място за забавления, а не гладиаторска арена.
— Мистър Дюбоа, те не са ли имали полиция? Или съдилища?
— Имали са много повече полиция от нас. И повече съдилища. Всички тези институции обаче били износени и морално остарели.
— Мисля, че не ви разбираме.
Ако някое момче от нашия град беше извършило половината от изброеното… тогава навярно той и баща му щяха да бъдат линчувани на публично място един до друг. Но такива неща просто не са се случвали.
Тук мистър Дюбоа изиска от мен да дам определение за малолетен правонарушител.
— Ами едно от тези хлапета, които понякога нападат и пребиват хора.
— Погрешно.
— Да, но според учебника…
— Моите извинения. В твоя учебник наистина пише така. Изразът „малолетен правонарушител“ съдържа в себе си едно терминологично противоречие, което дава отговор на въпроса за падението на предходното общество. Но да оставим настрани терминологията. Отглеждал ли си някога домашно куче?
— Да, сър.
Спомних си как моята непоследователност стана причина майка ми да нареди кучето да остане извън къщата.
— Когато кученцето правеше бели, ти сърдеше ли се?
— Моля? Защо, то не разбираше какво върши. Беше просто едно обикновено кутре.
— Наказваше ли го?
— Ами карах му се, навирах му носа в изцапаното и го шамаросвах.
— Несъмнено то не е могло да разбере думите ти.
— Да, но можеше да усети, че съм огорчен от поведението му.
— Нали току-що каза, че не си бил ядосан?
Мистър Дюбоа владееше вбесяващата способност да обърква хората.
— Аз трябваше да го накарам да мисли, че съм — отговорих. — Исках да го науча да бъде примерно.
— Да допуснем. Но след като си му дал да разбере, че не одобряваш държането му, как си могъл да бъдеш толкова жесток, че даже и да го натупаш? Бедната животинка не е знаела, че върши пакост. И все пак ти си й причинил болка. Да не би да си садист? Оправдай се, ако можеш!
Не знаех какво значи „садист“, но за сметка на това добре познавах кутретата.
— Мистър Дюбоа, трябва! Караш му се така, че то да почувства, че е изпаднало в беда, веднага му навираш носа в изцапаното, така че да разбере в какво се състои бедата, напляскваш го хубавичко, за да не повтаря — ти трябва да постъпиш точно по този начин! Не си струва да го наказваш по-късно; само ще го объркаш. Ако не си вземе поука от първия урок, издебваш го и го хващаш отново, и после го набиваш още по-лошо. Много скоро то се научава. Но губене на време е да повишаваш тон срещу него, защото това не е достатъчно, за да го обучиш. — После добавих: — Разбирам, че вие никога не сте отглеждали малки кучета.
— Напротив, сега възпитавам един дакел — съгласно твоите методи. Но нека да се върнем отново към онези непълнолетни престъпници. Средната възраст на някои от тях е била по-ниска дори от тази на вашия клас… И те винаги започвали своята незаконна кариера много млади. Нека никога не забравяме кутрето, за което стана дума. Тези деца често пъти били залавяни; полицията ежедневно арестувала банди от пубертети. Били ли са те укорявани? Да, често пъти. Бил ли им е смачкван фасонът? Рядко. Печатните издания и официалните органи обикновено пазели имената им в тайна — в много случаи законът изисквал това за престъпници под осемнадесет години. Били ли са бити? Наистина не! Много от тях никога не са били пляскани, дори като малки деца; широко разпространено било мнението, че пердахът или което и да е друго наказание, което причинява болка, могат да предизвикат устойчиво психично увреждане у детето.