Тогава си помислих, че баща ми никога не бе чувал тази теория.
— Телесното наказание в училищата било забранено със закон, — разказваше Дюбоа. — Бичуването било законно като присъда единствено в малката провинция Делауер, но и там само за няколко престъпления и до него се прибягвало рядко; то било считано за жестоко и необичайно наказание.
Дюбоа продължи да разсъждава на глас.
— Аз не приемам възраженията спрямо това „жестоко и необичайно“ наказание. Макар че съдията трябва да бъде благоразположен в намеренията си, неговите решения трябва да причиняват страдания на престъпника, в противен случай няма наказание — болката е основната, естествена реакция, изградена в нас вследствие на милиони години еволюция, която ни предпазва чрез предупреждение, когато нещо заплашва нашето оцеляване. Защо обществото трябва да се отказва от използването на такъв високоусъвършенстван способ за оцеляване? Но онзи отминал исторически период е бил претоварен от донаучни псевдопсихологически безсмислици.
— Що се отнася до определянето на физическото наказание като необичайно, то действително трябва да бъде необичайна, а не рутинна мярка, иначе няма да послужи на никаква цел. Действително — той насочи показалеца си към моя съсед — какво би станало, ако едно кутре бъде бито всеки час?
— Ами… вероятно би обезумяло!
— Вероятно. Това несъмнено не би го научило на нищо. Колко време мина, откакто настойникът на това училище за последен път вдигна ръка над някой ученик?
— Не съм сигурен. Около две години. Хлапакът, който отнесе боя тогава…
— Няма значение, достатъчно. Това означава, че едно такова наказание е толкова необичайно, че то е в състояние да възпира и да поучава. Да се върнем към онези малолетни престъпници. Те вероятно не са били пляскани като деца; не са били бичувани и за техните по-късни престъпления. Обичайните законови последици били: за първо деяние — предупреждение, често пъти без процес. След няколко деяния — заповед за арест, но присъдата била условна и младежът — поставен на изпитателен срок. Едно момче можело да бъде арестувано много пъти и признато за виновно нееднократно, преди да бъде санкционирано, но дори и тогава наказанието било просто задържане под стража, заедно с цяло множество други малчугани като него, от които то усвоявало нови криминални навици. Ако по време на задържането се въздържало от пакости, то можело да се отърве и още по-леко; определяли му един изпитателен период, през който трябвало да се поправи и го пускали — „на честна дума“, според жаргона навремето. Всичко това можело да продължи още много години, докато престъпленията на младия човек нараснели по честота на извършването и по порочност, без да бъдат съпроводени от никакво сериозно наказание, тъй като последното най-често бивало заместено от редките и краткосрочни задържания. После внезапно, обикновено след своя осемнадесети рожден ден, този така наречен „непълнолетен закононарушител“ се превръщал в истински престъпник — и понякога се оплитал в рамките само на две-три седмици или месец в дейности, които го запращали в някоя килия за смъртници, в очакване на екзекуция за убийство. Ти!
Той отново ме беше набелязал.
— Да предположим, че само мъмриш кучето си, никога не го наказваш, позволяваш му да забърква неразбории и понякога го връзваш вън от къщата, но скоро го пускаш отново вътре, с предупреждението никога да не повтаря белите си. Един ден забелязваш, че сега то е едно пораснало куче и все още не се е научило да пази къщата от крадци. Тогава вземаш пушката и го застрелваш. Коментирай този случай, моля?
— Това е най-безумният начин за отглеждане на куче, който съм чувал!
— Съгласен съм. Или пък на дете. Чий щеше да бъде провалът?
— Ъ-ъ-ъ… мой, предполагам.
— Отново се съгласявам.
— Мистър Дюбоа — обади се едно момиче, — защо те не са пляскали малките деца, когато това се е налагало, и не са използвали един достатъчно дълъг каиш за по-големите, които са го заслужавали — урокът, който те никога не биха забравили! Имам предвид онези, които са вършели действително лоши постъпки. Защо?
— Зная само — мрачно отговори той, — че методите за насаждане на обществена добродетел и уважение към закона в умовете на младите са били съобразени с изследванията на един преднаучен псевдопрофесионален клас от хора, които са наричали себе си „социални работници“ или понякога „детски психолози“. Било е твърде лесно за тях да посочат нужния изход, прибягвайки само до благоразположението и настойчивостта, необходими за обучението на едно кутре. Понякога се чудя дали в миналото не са хранели някакъв неотменен интерес към безредието — но това е неправдоподобно; възрастните почти винаги действат, водени от съвсем съзнателни „по-висши мотиви“, независимо от това какво е тяхното собствено поведение.