— Но, боже господи — възкликна момичето. — Аз не исках да бъда пляскана повече от което и да е друго дете, но когато се налагаше, мама не си поплюваше. Единственият път, когато някога съм била налагана в училище, бе съпроводен от още един бой, когато се върнах у дома — и това беше преди много, много години. Не очаквам някога да бъда изправена пред някой съдия и осъдена на бичуване; ако се държиш добре, такива неща не ти се случват. Не виждам нищо нередно в нашата система; условията, които тя предлага, са за предпочитане пред невъзможността да излезеш извън къщи от страх за своя живот — ами че това е ужасно!
— Съгласен съм, млада госпожице, че трагичната несъвместимост на това, което тези здравомислещи хора са правили, с това, което са мислели, че правят, отива твърде далеч. Те не са разполагали с научна теория по въпросите на морала. Имали са някакви общи възгледи за нравствеността и са се опитвали да живеят съобразно тях (не би трябвало да се надсмиваме над добрите им намерения), но техните схващания са били погрешни в основата си — половината от която е била утопично мислене на размътени от абстракции глави, а другата половина — рационализирано шарлатанство. Колкото по-сериозни са били подбудите им, толкова повече са ги отвеждали в задънена улица. Виждате ли, бедата е там, че те са изхождали от погрешната предпоставка, че човекът притежава морален инстинкт.
— Сър? Мислех… Но той наистина притежава! Аз притежавам.
— Не, драга моя. Твоето съзнание е култивирано, то е едно постепенно обучено съзнание. Човекът не притежава морален инстинкт. Той не се ражда с морално чувство. Ти не си родена с него, аз не съм — и кутрето също. Ние придобиваме моралното чувство чрез обучение, след лични, непосредствени преживявания и с тежък умствен труд и пот на челото. Онези злополучни непълнолетни престъпници не са били родени с това, с което ти и аз сме се родили, и те не са имали никакъв шанс да придобият някакво морално чувство; преживяванията им не са го позволявали. Какво представлява „моралното чувство“? Това е усъвършенстване на инстинкта за оцеляване. Инстинктът за оцеляване е част от самата човешка природа и всеки аспект на личността ни черпи от него. Онова, което влиза в конфликт с инстинкта за оцеляване, довежда рано или късно до отстраняването на индивида и по този начин не успява да се предаде в бъдещите поколения. Тази истина може да се докаже математически. Тя намира потвърждение навсякъде; тя е единственият вечен императив, който контролира всяко наше действие.
— Но инстинктът за оцеляване — беше продължил той, — може да бъде култивиран в мотивациите ни по-устойчиво и много по-сложно от сляпата животинска подбуда на индивида да остане жив. Млада госпожице, това което ти неправилно нарече „морален инстинкт“ представлява насажданата у теб от твоите по-възрастни близки истина, че колективното оцеляване може да има по-силни императиви от личното. Оцеляването на твоето семейство, например. На твоите деца, ако ги имаш. На твоята нация, ако се бориш за една толкова висша кауза. И така нататък, на степени. Една научно доказуема теория за морала трябва да се корени в индивидуалния инстинкт за самосъхранение — и никъде другаде! Тя трябва точно да описва йерархията на оцеляването, да изтъква мотивациите на всяко равнище и да влияе върху превъзмогването на всички конфликти.
Сега ние разполагаме с такава теория; ние можем да разрешим всеки морален проблем. Егоизмът, любовта към семейството, дългът към родината, отговорността към човешката раса — въз основа на тези ценности ние дори разработваме една нова етика за космическите взаимоотношения. Всички морални дилеми могат да бъдат илюстрирани с един пример: никой човек не храни по-голяма любов от тази на котката-майка, която умира, за да защити малките си. След като веднъж разбереш проблема, който е стоял пред тази котка, и как тя го е разрешила, едва тогава ти ще бъдеш готов да изследваш себе си и да установиш колко нависоко си способен да се изкачиш по моралната стълбица.
Непълнолетните престъпници, за които говорихме, са достигали до едно ниско ниво. Били са родени само с инстинкта за оцеляване и най-високата степен на нравственост, на която са били способни, се е проявявала в колебливата вярност към една група от равни, уличната шайка, но добродетелните им съграждани са се опитвали да се позоват на „по-добрите им природи“, да ги „жегнат в сърцето“, да „събудят моралното им чувство“! Напразно! Те не са притежавали никакви „по-добри природи“, опитът ги е научил, че това, което са правили, е бил единственият начин за оцеляване. Кутрето никога не било наплясквано; следователно това, което то е правило с удоволствие и успех, за него трябва да е било и морално.