Основата на всяка нравственост е в дълга, едно понятие, което има същото отношение към групата, каквото егоизмът има към индивида. Никой не е проповядвал моралния дълг на тези хлапета по начин, по който те биха го разбрали — т.е. с напляскване. Но обществото, в което са се намирали, им е говорило безкрайно много за техните „права“.
Резултатите е трябвало да бъдат предсказуеми, тъй като човешкото същество не притежава никакви естествени права от каквото и да било естество.
Мистър Дюбоа беше замълчал. Някой се хвана за думите му, защото веднага последва въпрос:
— Сър, какво ще кажете за живота, свободата и търсенето на щастието?
— А, да, неотменните права. Всяка година някой цитира тази великолепна поезия. Животът? Какво „право“ на живот има човекът, който се дави в Тихия океан? Океанът няма да се отзове на виковете му. Какво „право“ на живот има човекът, който трябва да умре, ако му се наложи, за да спаси децата си? Нима той ще изхожда от някакво „право“, ако предпочете собствения си живот пред техния? Ако двама души умират от глад и канибализмът е единствената алтернатива пред смъртта, правото на кой от двамата е „неотменно“? И дали това въобще е някакво „право“? Що се отнася до свободата, героите, които са се подписали под великия документ, наречен Харта на правата, са дали клетва да изкупят свободата с живота си. Свободата никога не е неотменна; тя трябва периодично да бъде изкупувана с кръвта на родолюбците, иначе е обречена. От всички така наречени естествени човешки права, които някога са били измислени, свободата има най-малки изгледи да бъде нещо евтино и винаги има някаква цена.
Третото „право“ — „търсенето на щастието“? Наистина, то е неотменно, но то въобще не е право; това просто е едно всеобщо условие, което тираните не могат да отнемат, нито патриотите да съхранят. Хвърли ме в тъмница, изгори ме на кладата, коронясай ме за крал на кралете, аз мога да „търся щастието“, докато мозъкът ми функционира — но нито боговете, нито светците, нито мъдреците, нито изпитаните средства могат да ми дадат увереност, че ще го постигна.
Мистър Дюбоа се обърна към мен.
— Казах, че словосъчетанието „непълнолетен закононарушител“ съдържа в себе си едно терминологично несъответствие. „Закононарушител“ означава неуспял в изпълнението на дълга. Но дългът е добродетел на възрастните — всъщност непълнолетният става възрастен тогава и само тогава, когато придобие познания за дълга и го прегърне като нещо по-скъпо от себелюбието, с което се е родил. Никога не е съществувал и не може да съществува някакъв си „непълнолетен закононарушител“. Но зад всеки непълнолетен престъпник винаги има един или повече възрастни закононарушители — хора на зряла възраст, които въобще не познават своя дълг или пък които, познавайки го, се провалят.
И именно тук беше слабото място на това, което в много отношения беше една възхитителна култура. Младежите-хулигани, които са скитали по някогашните улици, били симптомите на една все по-голяма слабост; някогашните граждани (всички били считани за такива) боготворели своята митология за „правата“… и загубили курса на своите задължения. Нито една нация, организирана по този начин, не може да издържи.
Чудех се къде полковник Дюбоа би класирал Дилинджър. Дали той беше непълнолетен престъпник, който заслужаваше съжаление, макар че трябваше да се отървем от него? Или пък беше възрастен закононарушител, който не заслужаваше нищо друго, освен презрение.
Аз не знаех това и никога не го узнах. Единственото нещо, в което съм сигурен, беше, че Дилинджър никога вече нямаше да убива малки момиченца.
Това ми беше достатъчно. Отидох да спя.
IX
В тази униформа няма място за добродушни неудачници. Ние искаме сурови мъже, които ще се впуснат в атака и ще победят!
След като осъществихме всички мероприятия, които пехотата може да проведе в една монотонна пустош, ние приключихме с курса на обучение в равнината и се прехвърлихме в сурови места, за да вземем участие в още по-сурови тренировки — Канадските Скали край планината Уодингтън. Лагерът „Сержант Смит“ приличаше много на лагера „Артър Къри“ (гледан откъм скалистото му обкръжение), но беше много по-малък. Трети полк сега също беше оредял — по-малко от четиристотин души, докато в началото бяхме повече от две хиляди. Н-ротата вече беше организирана като отделен взвод, а смалилият се батальон на войскови прегледи се представяше като рота. Но нас все още ни наричаха „Н-рота“ и Зим беше „ротен командир“, а не взводен.