Тежестта на нашия труд беше свързана преди всичко с личното обучение. Броят на ефрейторите-инструктори превишаваше този на взводовете, а сержант Зим, който отговаряше само за петдесет души, вместо за двеста и шестдесетте, с които беше започнал, наблюдаваше зорко всеки от нас — дори когато някой се издънеше в негово отсъствие, все се случваше така, че Зим се появяваше изневиделица зад гърба му.
Мъмренето на непосредствените началници придобиваше почти приятелски характер и в същото време ни се струваше все по-унизително с всеки изминал ден, защото ние също се бяхме променили. Изменил се беше и самият полк. От първоначалния набор бе останал по един от всеки петима, и този един вече почти беше станал войник. Зим сега се стремеше да ни усъвършенства, вместо да ни отпраща у дома.
Ние видяхме много добрини и от капитан Франкел, с когото започнахме да се срещаме твърде често. Сега той прекарваше повечето си време, за да ни обучава, вместо да седи на работния си стол зад бюрото. Познаваше всички ни по име и по лице и сякаш имаше файл с данни в ума си за това точно какъв напредък беше направил всеки човек в работата с оръжието, кой даваше извънреден наряд, чие име се появяваше най-често в медицинския картон и кой не беше получавал писмо от близките си напоследък.
Той не беше толкова рязък с нас като Зим; думите му бяха по-меки и наистина трябваше да се случи някое сериозно произшествие, за да изчезне приятелското изражение от лицето му — но нека това не ви заблуждава, защото под добронамереното му изражение се криеше неотстъпчив характер. Никога не можах да преценя кой беше по-добрият войник, сержант Зим или капитан Франкел — имам предвид, ако пренебрегнете отличителните знаци по униформите им и започнете да мислите за тях като за редови. Несъмнено те и двамата се доближаваха до идеала за истинския воин повече, отколкото който и да е друг от инструкторите — но кой беше по-добрият? Зим вършеше всичко изрядно, даже с известно изящество, като че ли беше на парад; капитан Франкел правеше всъщност същото, но с такъв замах и увлечение, сякаш всичко беше игра. Резултатите бяха приблизително еднакви, но пътищата за тяхното постигане не изглеждаха така приятни, както бе в състояние да ги представи капитан Франкел.
Изобилието от инструктори се оказа напълно обосновано. Скокът с костюма (както вече ви казах) беше лесен за усвояване и изпълнение при равнинни условия. Костюмът функционира със същата лекота и в планините — но съществува голяма разлика, когато трябва да прескочиш една вертикална гранитна стена, преминавайки между две тясно доближени ели и да включиш реактивното си управление в последния момент, за да промениш във въздуха режима на полета. Ние имахме три много сериозни произшествия при упражняването на костюмите: двама загинаха и един бе изпратен на лечение.
Но скалните зъбери са още по-опасни, когато си без костюма, защото по тях често пълзят змии. Наистина аз не виждах каква полза можеше да има от алпийската спортна подготовка един капсулен воин, но бях се научил да си държа езика зад зъбите и да се бъхтя, за да усвоя това, което ни преподаваха. Изучих и този занаят и се оказа, че той не е чак толкова труден и сложен. Ако някой ми беше казал година по-рано, че бих могъл да се изкача по една внушителна скална канара, плоска и отвесна като голата стена на сграда, използвайки само жалко чукче, някакви малки стоманени гвоздеи и тънко въже, бих му се изсмял в лицето; аз принадлежа към кроткия тип хора, израснали в долината. Поправка: някога бях жител на долината.
Постепенно взех да разбирам колко много се бях изменил. В лагера „Сержант Смит“ имаше по-свободен режим — имам предвид правото ни да посещаваме града. Е, ние се ползвахме с тази привилегия също и в лагера „Артър Къри“ след първия месец. Това означаваше, че в неделя следобед, ако не си наряд, би могъл да напуснеш лагера и да се отдалечиш от него толкова, колкото си пожелаеш, стига да имаш едно на ум, че трябва да се върнеш за вечерна проверка. Но в обсега на разстоянието, което можеше да изминеш пеш в еднообразната степ, нямаше нищо, ако не се броят подплашените зайци — нито момичета, нито театри, нито танцови зали, нито каквито и да било други увеселения.
Въпреки това, свободата, дори в лагера „Къри“, бе цяло щастие: понякога ти е необходима, за да отидеш толкова далеч, че да не можеш да виждаш палатки, сержанти и омръзналите лица на най-добрите си приятели сред новобранците… И за да не си постоянно нащрек за всичко, да разполагаш с време да разкриеш своята душа пред самия себе си и да се вгледаш в нея. Свободата се ценеше, защото беше привилегия, която можеш да загубиш внезапно: би могъл да бъдеш ограничен в рамките на лагера… или пък да ти забранят да напускаш района на твоята рота, което означава, че не можеш да отидеш даже до библиотеката, нито до това, на което бяха лепнали подвеждащото наименование „палатка за отдих“ (главно няколко изтощителни сета и други подобни спортни вълнения)… или би могъл да се окажеш под пълна възбрана, която изисква да стоиш в своята палатка, когато присъствието ти не е разрешено никъде другаде.