Последното ограничение обикновено се прибавяше като второ наказание подир извънредното дежурство, което не ти позволяваше да разполагаш с никакво време в палатката си, освен за да се наспиш; в сравнение с наряда то беше едно украшение, добавяно подобно на череша върху сладоледов крем, за да съобщи на тебе и на света, че не си направил някакъв обичаен делничен гаф, а нещо недопустимо за един член на МП и следователно си неподходящ да общуваш с останалите войници, докато не измиеш позорното петно.
Но по време на престоя в лагера „Смит“ ни беше позволено да ходим и до града — във връзка с дежурства, да съпровождаме някого и т.н. Влакове-совалки се отправяха към Ванкувър всяка неделя сутрин, веднага след църковната служба (която беше преместена тридесет минути след закуската) и се връщаха отново точно преди вечеря. Инструкторите можеха дори да прекарат съботната вечер в града или да предприемат тридневни пътувания, ако занятията го позволяваха.
Още не бях слязъл на гарата при моето първо излизане, когато почнах да разбирам, че се бях променил. Джони вече не се вписваше в общия ритъм на цивилния живот. Градската панорама изглеждаше удивително сложна и невероятно объркана.
Не казвам, че Ванкувър не ми хареса. Той е красив град, разположен на прекрасно място; хората са доброжелателни, свикнали са да срещат МП по улиците си и се отнасят радушно към него. В града има един почивен център, където организират танци за нас всяка седмица. Домакините се грижат да има на разположение момичета, с които да танцуваме. Те искат да бъдат сигурни, че всяко едно свенливо момче (аз, за мое учудване — но опитайте се да изкарате няколко месеца без нищо от женски род около себе си, освен женските зайци) ще вземе участие и ще има партньорка, по чиито стъпки да се води в танца.
Но при това първо излизане аз не ходих там. Шляех се предимно по улиците и се заплесвах — по красивите сгради, по витрините, пълни с всевъзможни непотребни по мое мнение вещи (и никакво оръжие сред тях), по всички тези хора, които бързаха нанякъде или просто се разхождаха. Те правеха каквото си пожелаеха и между тях нямаше двама, които да са облечени еднакво. Заглеждах се и по момичетата.
Особено по момичетата. Досега не бях осъзнавал колко чудесни са те. Бях се отнасял добре с момичетата още по времето, когато забелязах, че разликата между мен и тях беше нещо повече от факта, че те носят пола. Доколкото си спомням, аз никога не преминах през онзи предпубертетен период, за който се предполага, че забелязвайки тази разлика, момчетата почват да ненавиждат момичетата и да ги дразнят; аз винаги съм харесвал момичетата.
Но този ден аз осъзнах, че дълго време съм ги въприемал като нещо, което се разбира от само себе си.
Момичетата са прекрасни. Приятно е просто ей така да застанеш на ъгъла и да ги наблюдаваш как минават край теб. Те не вървят. Поне не стъпват, както го правим ние. Не зная как да го опиша, но то е едно много по-сложно и вълнуващо движение. Те не просто местят своите крайници; всяка част на тялото им се движи сякаш в различни посоки… Но всичко е някакси подредено и грациозно едновременно с това.
Може би аз и двамата ми спътници щяхме да останем още дълго на улицата, ако един полицай не ни беше приближил. Той ни измери с поглед и каза:
— Здравейте момчета. Забавлявате ли се?
Аз бързо „разчетох“ неговия чин по нашивките и знаците на гърдите му и бях впечатлен.
— Да, сър!
— Не сте задължени да се обръщате към мен със „сър“. Поне тук. Защо не посетите Дома за гостите на града?
Той ни даде адреса, показа ни посоката и ние тръгнахме натам — Пат Лийви, Смит Котето и аз. Той извика след нас:
— Приятно прекарване, момчета… и не се забърквайте в неприятни истории.
Същото ни беше казал и сержант Зим, когато се качвахме в совалката.
Но ние не отидохме там, където ни посъветва полицаят. Пат Лийви беше от Сиатъл и искаше да хвърли един поглед на родния си град. Той имаше пари и ни предложи да заплати и нашите билети, ако го придружим за компания. Нямах нищо против — и без това се чудех накъде да отпраша. Имаше рейсове на всеки двадесет минути, а и нашият отпуск не беше ограничен само в района на Ванкувър. Смит също реши да дойде с нас.