Сиатъл не беше кой знае колко по-различен от Ванкувър и момичетата бяха в изобилие; на мен това ми се понрави. Но изглежда Сиатъл не беше свикнал из него да се мотаят пехотинци на групи. Ние избрахме едно малко заведенийце, за да похапнем, място, където не ни посрещнаха с охота — един бар-ресторант близо до пристанищните докове.
Трябва открито да заявя, че не си бяхме поставили задача да се напием. Е, Смит Котето изкърка малко над нормата си, но не му личеше, държеше се приятелски и внимателно, както винаги. Заради това получи името си още първия път, когато провеждахме занятия по ръкопашен бой за двойки. Ефрейтор Джоунз изръмжа с презрение по негов адрес:
— И едно коте би ме одраскало по-силно от този!
Прякорът му пасна.
Ние бяхме единствените униформени на това място; повечето от другите посетители бяха моряци от търговските кораби — пристанището на Сиатъл има невероятна товаровместимост. Дотогава не знаех, че търговските моряци нещо май не ни долюбват. Може би това се дължеше на факта, че техните сдружения се бяха опитвали многократно да получат статут, еквивалентен на този на Федералната служба, но без успех. А може би тази скрита бразда се коренеше в далечното минало.
Освен моряците в бара имаше и няколко млади особи, приблизително на нашата възраст — най-подходящата, за да си изкараш армейската служба, само че те не бяха го сторили. Бяха дългокоси, облечени в протрити дрехи и ми се сториха някак нечистоплътни. Предполагам, че и аз съм изглеждал така, преди да се запиша доброволец.
В един момент забелязахме, че на масата зад нас двама от тези млади нехранимайковци и двама търговски моряци (ако съдехме по облеклото им) си подхвърляха хапливи забележки, които съвсем очевидно бяха предназначени за нашите уши. Няма да се опитвам да ги повторя.
Ние мълчахме. След малко шегите им придобиха още по-личен характер и се превърнаха в присмех, а всички присъстващи в ресторанта се заслушаха безучастно.
— Хайде да изчезваме — прошепна ми Котето.
Долових погледа на Пат Лийви; той кимна. Нямахме причина да се заседяваме; това беше едно от тези заведения, в които плащаш сметката, когато поръчваш. Изправихме се и излязохме.
Онези ни последваха навън.
— Приготви се — каза Пат.
Ние продължихме да вървим, без да се обръщаме назад.
Те ни настигнаха.
Вежливо отстъпих на типа, който се метна върху ми и го халосах в челюстта, като същевременно се завъртях настрани така, че той падна зад мен. Хвърлих се да помогна на колегите си. Но те вече бяха свършили. И четиримата мъжаги лежаха опънати на тротоара. Котето беше отупал двама от тях, а Пат сякаш беше увил другия около стълба на уличната лампа, към която го беше запратил с все сила.
Някой, сигурно съдържателят, изглежда беше повикал полицията веднага, след като станахме да излезем, тъй като тя довтаса прекалено бързо, докато ние все още стояхме около повалените и се чудехме какво да правим с тях. Полицаите бяха двама и явно патрулираха някъде наблизо.
По-старшият от тях поиска да представим документите си, но никой от нас не пожела — нали Зим ни беше казал да „стоим настрана от неприятностите“.
— Струва ми се, че се препънаха — измърмори Котето с пубертетски глас.
— Виждам — каза полицейският служител; той измъкна ножа от ръката на моя нападател, постави го срещу ръба на тротоара и с един удар на петата си счупи острието. — Хубаво, момчета, най-добре е да се махате далече от града.
И ние си тръгнахме. Бях доволен, че нито Пат, нито Котето поискаха да предприемат нещо друго. Един цивилен да се нахвърля върху член на Въоръжените сили — това е сериозно нарушение, но какво пък — везните се изравниха. Те скочиха срещу нас и си получиха заслуженото. Всичко е наред.
Ние никога не отивахме в отпуск въоръжени… Нали бяхме обучени да изваждаме противника от строя, без да го убиваме. Защото действахме по-скоро рефлективно, отколкото с предварителен замисъл. Не вярвах, че ще ни нападнат, докато все още не се бе случило и затова проанализирах автоматизмите на поведението си едва когато всичко вече беше приключило.
Тогава за първи път осъзнах колко силно се бях изменил.
Върнахме се обратно на гарата и хванахме пътя за Ванкувър.
Започнахме да отработваме техниката на спусканията по отряди и по роти веднага щом се преместихме в лагера „Смит“. Нашият взвод (т.е. — рота), трябваше да се насочи към полето северно от Уала Уала, да се качи на борда, да полети в космоса, да извърши десант, да проведе едно военно учение долу и да се прибере обратно в ракетата по радиосигнал. Работа за един ден. В лагера сега имаше осем роти, поради което ни се падаше да провеждаме десант почти всяка седмица. Постепенно изтощението ни се увеличи, защото спусканията се осъществяваха при все по-тежки условия — над планини, в арктически ледове, в австралийската пустиня и, преди да завършим обучението, ни пращаха направо на Луната, там оставят капсулата ти да се отвори след момента на изхвърлянето на сто фута над лунната повърхност — и ти трябва много точно да кацнеш само с помощта на бронескафандъра. Понеже няма атмосфера, не получаваш парашут и при едно неудачно приземяване въздухът може да изтече от пукнатия ти кислороден апарат, след което пукваш и ти.