Психическото ни изхабяване бе свързано с нарастването на броя на нещастните случаи, на загиналите или осакатените. То често водеше до отказ от влизане в Капсулата. Отказалите се дори не биваха мъмрени; просто ги привикваха настрана и още същата вечер ги отстраняваха завинаги от ученията. Дори и човек, който е направил няколко спускания, можеше да изпадне в паника и да откаже сядане в капсулата… и инструкторите бяха много внимателни, отнасяха се към него така, както към приятел, който се е разболял тежко и вече не ще може да се възстанови.
Аз никога не отказах да вляза в капсулата — но се научих да треперя. Разтрепервам се преди всеки скок. И до ден днешен все още ме тресе.
Но не можеш да се наречеш капсулен воин, докато не се спуснеш поне веднъж.
Разказват една история, вероятно не е истинска, за капсулния воин, който разглеждал забележителностите на Париж. Той посетил Дома на инвалидите, съгледал гроба на Наполеон и попитал френския екскурзовод:
— Кой е този?
Французинът бил скандализиран.
— Мосю не знае? В тази гробница почиват тленните останки на Наполеон! Наполеон Бонапарт — най-великият войник, който е живял някога!
Капсулният воин се замислил и после се поинтересувал:
— Така ли? Къде е правил той своите спускания?
Тази случка вероятно е измислица, защото там има един голям надпис. Който ти съобщава кой е бил Наполеон. Но тя охарактеризира начина, по който капсулните воини възприемаш нещата.
В крайна сметка и аз завърших цикъла на обучението.
Виждам, че успях да разкажа съвсем малко. Например не описах повечето от нашите оръжия, спестих ви историята за горския пожар, в който се озовахме и който бушува цели три дни, додето се преборихме с него; не искам да споменавам и за учебната тревога, която всъщност беше съвсем истинска, само че ние не знаехме това, додето тя не свърши, нито за деня, в който вятърът отнесе кухненската палатка — събития, не по-важни от тези, с които ни връхлита бремето. А повярвайте ми, климатът е важен за един американски войник, особено дъжда и студа. Но колкото и да съм обръщал внимание на тия неща тогава, сега, като си спомням миналото, виждам само еднообразието и всичко ми изглежда замъглено и без блясък. Все едно да вземете някой стар бюлетини да четете прогнозите за времето — ще ви е безразлично дали някога е било слънчево или е имало буря…
Полкът беше стартирал с 2009 души; успешно завършиха обучението 187 — от останалите четиринадесет бяха мъртви (един екзекутиран и името му беше изтрито), а другите — напуснали, отпаднали, преместени на нова служба, уволнени по болест и т.н. Майор Малой произнесе кратка реч, после всички ние получихме удостоверение, минахме с маршова стъпка за последен път на военен преглед и полкът беше разформирован, знамената му щяха да бъдат прибрани, докато не потрябват отново след три седмици, за да внушат на новите две хиляди цивилни младоци, че трябва да се превърнат от тълпа в бойна част.
Аз вече бях един обучен войник, „редови подготвен“ с правото да се накичи с „РП“ пред своя сериен номер. Беше един голям ден.
Най-големият в моя живот.
X
„Дървото на Свободата трябва да бъде наторявано от време на време с кръвта на патриотите…“
Смятах се за „подготвен войник“, докато не се озовах в своя кораб. Съществува ли закон, който да ти забранява да имаш погрешно мнение за себе си?
Но аз не обясних как Земната федерация премина от „мирно състояние“ в „състояние на тревога“ и после към „военно положение“. Аз самият не осъзнах лесно промяната. Когато се записвах в списъците на доброволците, цареше мир, нормалното положение на нещата според повечето хора (кой ли е очаквал адът да се стовари на главата му?). После, още докато бях в „Къри“, бе обявено официално „състоянието на тревога“, но тогава не забелязвах нищо, тъй като това, което ефрейтор Бронски мислеше за моето подстригване, униформата, бойната и физическата ми подготовка ми изглеждаше много по-важно от всичко останало, а мнението на сержант Зим за моята опрятност беше от още по-съществено значение… Във всеки случай, „състоянието на тревога“ не се отличаваше особено от „мира“.