„Мирът“ е една такава ситуация, при която никой цивилен не насочва вниманието си към армията, съобщенията за която не стигат до първа страница на вестниците, а локалните военни конфликти не са забележителна новост, която всички трескаво да обсъждат — поне докато този цивилен не открие, че е в роднинска връзка с някой от пострадалите при тези конфликти. Но на мен не ми е известно в историята да е имало такъв период, когато „мирът“ е означавал, че никъде не се водят сражения или че не се е стигало до каквито и да е било въоръжени стълкновения. Когато се представих в своята първа бойна част, Дивите котки на Уили, наричана понякога и Рота К, Трети полк, Първа дивизия на Мобилната пехота, и се прехвърлих сетне заедно с тях на кораба „Долината Фордж“, боевете не само бяха започнали, но и се водеха вече в продължение на няколко години.
Историците още спорят как да наименуват тази Война: „Третата Космическа“ (или „Четвъртата“). Или може би „Първата Междузвездна Война“ — това като че ли звучи най-добре. Ние я наричахме просто „Войната с Дървениците“, ако въобще я наричахме някак. Учените датират началото й след времето, когато се присъединих към първата си бойна част и първия си кораб. Всички произшествия, които ставаха дотогава и дори по-късно, бяха обявени в пресата за „инциденти“, „патрулни сблъсъци“ или „превантивни акции“. Въпреки това, ти си също толкова мъртъв, ако се насадиш на пачи яйца по време на „инцидент“, както и ако се насадиш на тях по време на обявена вече война.
Но истината е, че войникът не усеща войната повече, отколкото цивилния, освен своя незабележим дял от нея и то само в дните, когато тя го застигне. През останалата част от нея той е много по-заинтересуван от времето за сън, прищевките на сержантите и шансовете да измъкне нещо от готвача между две хранения. Въпреки това, когато Смит Котето, Ал Дженкинз и аз се озовахме в лунната база, установихме, че всички момчета от дивите Котки на Уили бяха участвали в няколко бойни спускания; те бяха войници, а ние — не. Не ни подиграваха заради това — поне мен не са ме бъзикали. И сержантите, и ефрейторите от действащата армия ни изглеждаха учудващо сговорчиви след проявите на привична строгост от страна на инструкторите в лагера „Артър Къри“.
Отне ни съвсем малко време да открием, че това сравнително благородно отношение се обясняваше с тяхната снизходителност, защото ние бяхме никои, едва ли си струваше да ни предъвкват, докато не докажехме при десант — реален десант — че евентуално бихме могли да заместим истинските Диви котки, които се бяха били и завоювали това име и чиито легла сега заемахме.
Нека ви кажа колко зелен бях. Докато „Долината Фордж“ все още се намираше в лунната база, веднъж се натъкнах в корабния коридор на отдельонния си командир точно когато се канеше да изхвърли боклука от каютата си. На долната част на лявото си ухо той носеше миниатюрна обеца, която представляваше едно красиво изработено фино златно черепче, но вместо общоприетите кръстосани кости на древната пиратска емблема „Веселия Роджър“, отдолу имаше цял сноп от златни кости, толкова ситни, че едва можеха да се видят.
Сега като си спомня, преди да напусна дома си, аз често носех обеци и други бижута, особено когато излизах на среща — имах даже едни красиви ушни клипси с рубини, големи колкото крайчето на малкия ми пръст, които са принадлежали на дядото на майка ми. Харесвам бижутата и по-скоро бих се възмутил, ако трябваше да престана да ги нося, но в лагера бях ги позабравил. Оказа се обаче, че има един вид бижу, което очевидно е подходящо за носене заедно с униформата. Моите уши не бяха пробити — майка ми не одобряваше това, тъй като бях момче — но то не е необходимо, когато има и други начини да закрепиш една обеца на ухото си. Все още ми бяха останали няколко банкноти, останали от вечерта, в която празнувахме завършването на военното обучение и бях се загрижил как да ги изхарча преди да плесенясат.
— Ъ-ъ-ъ… сержант… Къде човек може да намери тарикатска обеца като тази?
Той не изглеждаше изненадан от въпроса ми и дори не се усмихна.