— Харесва ли ти?
— Разбира се, много я бива! Грубото самородно злато подчертаваше униформата повече, отколкото биха й отивали обработените скъпоценни камъни или значките с монограм. Помислих си, че един чифт кръстосани кости под черепа ще бъде напълно достатъчен и би придал по-голяма елегантност на изделието, вместо цялата тази бъркотия там долу. На базата продават ли ги?
— Не, на базата никога не са ги продавали. Не мисля, че ще ти се отдаде да си купиш някоя тук. Но когато стигнем там, където ще можеш да си набавиш своя собствена, аз непременно ще ти съобщя. Обещавам ти.
— О, благодаря!
— Няма защо.
По-късно видях подобни черепчета още у неколцина войници. Някои имаха много „кости“, други — по-малко; предположението ми се оказа вярно, това беше бижу, разрешено за носене с униформата. И аз получих възможност да си „набавя“ едно почти непосредствено след това и открих, че цената на тези украшения е прекалено висока…
Беше по време на операцията „Свърталище на дървеници“, в книгите по история я наричат още Първата битка на Кленда. Операцията беше проведена наскоро след като Буенос Айрес беше унищожен. Трябваше да загубим Буенос Айрес, за да могат земните жители най-сетне да схванат, че се случва нещо наистина нередно, защото хората, които не са били никога в космоса, на практика не вярват в съществуването на другите планети, поне не ги вземат толкова насериозно, колкото би трябвало. Зная го по себе си, въобще не се интересувах от другите светове, додето не ми се наложи да се сблъскам с тях.
Трагедията на Буенос Айрес обаче потресе цивилните и предизвика неистови искания всички намиращи се в наличност въоръжени сили на Земята да се върнат у дома, където и да се намират — да ги наредим в орбита около планетата едва ли не рамо до рамо и да възпрем окупирането на Земята от космоса. Това е наивно схващане, разбира се; войната не се печели чрез защита, а чрез атака — нито едно Министерство на отбраната никога не е печелило война, защото по време на война подобни министерства изобщо не съществуват; виж книгите по история. Но изглежда такава е стандартната реакция на цивилните, да пищят в началото за защитна тактика и отгоре на всичко да искат да контролират хода на войната. Тази ситуация напомня паника на борда на пътнически самолет, при която пасажерите се опитват да отнемат управлението от пилота в критичен момент.
Само че никой не иска мнението ми по тези въпроси; просто ми нареждат и аз изпълнявам безпрекословно. Ако оставим настрани невъзможността войниците да се дотътрят обратно до Земята с оглед на нашите договорни задължения и това, което тази стъпка би донесла на колонизираните планети във Федерацията и на нашите съюзници, ние вече бяхме ужасно заети с вършенето на нещо по-важно, а иначе казано: водехме войната с Дървениците. Предполагам, че вестта за разрушението на Буенос Айрес ми направи по-малко впечатление, отколкото на цивилните. Ние бяхме разделени вече на няколко отделни секции, пътуващи в пространството на Черенков и новините не стигаха до нас, докато не ги научихме от един друг кораб, след като излязохме от трансмисията и се озовахме в нормалното пространство.
Помня, че си помислих, „Господи, това е ужасно!“ и че съжалих, че никога нямаше да видя отново този чудесен град. Но Буенос Айрес не беше моят роден град. Земята беше на хиляди парсеци път от нас, а аз бях твърде зает, тъй като трябваше да взема участие в нападението срещу Клендату, планетата на Дървениците, което щеше да започне всеки момент. Движехме се с пределна скорост, бяхме привързани с ремъци към койките си и упоени с медикаменти. Намирахме в безсъзнание, когато пилотът изключи вътрешното гравитационно поле на „Долината Фордж“, за да спестим енергия за двигателите и да придадем по-голямо ускорение на кораба.
Загубата на Буенос Айрес наистина означаваше много за мен; тя промени из основи живота ми, но аз разбрах това много месеци по-късно.
Когато дойде време за десант над Клендату, аз бях прикачен като помощник към ефрейтор Дъч Бамбургер. Той успя да прикрие своето неудоволствие от новината, но скоро след като взводният сержант се беше отдалечил на достатъчно разстояние, той просъска:
— Слушай, новобранец, забиваш се зад мен, но не ща да ми се мотаеш безцелно. Ако ме забавиш в нещо, ще ти счупя глупавия врат.
Аз само кимнах. Започвах да усещам, че това не бе учебен десант.
Тогава се разтреперах, а след малко ние вече се бяхме озовали долу…
Операция „Свърталище на дървеници“ би трябвало да бъде наречена „Свърталище на луди“. Нищо в нея не беше наред. Тя беше планирана като масирано нападение, което да постави враговете на колене, ние трябваше да завземем столицата им и ключовите пунктове на тяхната планета и тъй да се сложи край на войната. Вместо това ние едва не загубихме цялата война.