Аз не критикувам генерал Динз. Не зная дали е вярно, че той бил поискал повече войници и по-голяма подкрепа, но накрая все пак отстъпил пред нарежданията на Небесния Главнокомандващ Маршал и го оставил да се разпорежда с нас. Това не е моя работа. Още повече, че се съмнявам дали на някой от находчивите второразрядни гадатели са му известни всички факти по този случай.
Това, което със сигурност зная, е че Генералът се спусна ведно с нас и ни командваше на самата планетна повърхност, и когато ситуацията стана невъзможна, той лично поведе атаката за отвличане на вниманието, която позволи на малцина от нас (в това число и на мен) да се избавят — и докато вършеше това, се насади на пачи яйца. Там, на Клендату, той се превърна в радиоактивна развалина и е твърде късно да го изправят пред военен съд, така че няма какво повече да обсъждаме.
Тук навярно трябва да направя едно отстъпление, предназначено за онези доморасли стратези, които никога не са напускали креслата си и следователно не са участвали в бойно спускане. Да, съгласен съм, че планетата на Дървениците можеше да бъде засипана с водородни бомби така, че почвеният й слой да се спече като радиоактивно стъкло. Но дали това щеше да ни помогне да спечелим войната? Дървениците съвсем не са като нас. Наричат ги Псевдо-Арахниди, но те не приличат дори на паяците. Те са артроподи, които сякаш съществуват, за да илюстрират концепцията на лудия за гигантски разумен паяк, но тяхната социална организация, психология и икономическа структура много повече наподобяват тази на мравките или на термитите; те са колективни същества, чието управление представлява крайната форма на диктатура на стадото. Да унищожим чрез бомбардировка повърхността на тяхната планета би означавало да убием войниците и работниците; това обаче няма да засегне кастата на интелектуалците и кралиците — съмнявам се дали някой може да бъде сигурен, че дори и един непосредствен удар с кумулативна водородна ракета би могъл да ликвидира някоя кралица; ние не знаем колко надълбоко се крият те. Аз лично нямам особено желание да науча; никое от момчетата, които слязоха в техните подземни дупки, не се върна отново.
Нека да допуснем, че бихме могли да съсипем продуктивната обвивка на Клендату. Те, подобно на нас, притежават кораби и разни колонии на други планети, а тяхната Главна квартира все още ще бъде непокътната — така че докато всички не се предадат, войната няма да свърши. По това време ние още не притежавахме планетарни бомби и не можехме да разтрошим Клендату като орехова черупка. Ако бяха в състояние да понесат нашите мерки, без да се предадат, войната щеше да продължи.
Ако Дървениците въобще можеха да се предават… Техните войници не могат. Работниците им не вземат участие в сраженията (бихте ли си позволили да загубите време и муниции, за да стреляте по безпомощни и безвредни същества, които дори не биха изохкали), а войнишката каста не умее да се предава. Но не правете грешката да си мислите, че Дървениците са само глупави насекоми, защото изглеждат като тях и не знаят как да се предадат. Техните войни са енергични, ловки и агресивни — по-находчиви от нас, поне що се отнася до прилагането на единственото универсално военно правило, което гласи: „Стреляй пръв!“. Ти можеш да изгориш единия й крак, два крака, три крака, а Дървеницата не спира да настъпва към теб; когато изгориш и четвъртия крайник от едната й страна, тя рухва — но продължава да стреля. Трябва да поразиш нервния й център с намерението да я ликвидираш… но и тогава не всичко е свършено, защото тя може да пълзи подире ти, стреляйки напосоки, докато не се блъсне в някоя стена или някаква друга преграда.
Десантът се превърна в касапница още от самото начало. Петдесет наши кораба участваха в операцията. Те трябваше да излязат от пространството на Черенков така съвършено координирани, че да могат да навлязат в орбита и да ни спуснат в определен порядък там, където е предвидено да ударим, без да извършим дори една обиколка около планетата, за да разкрием разположението им. Предполагам, че това е доста трудно. По дяволите, зная, че е почти невъзможно. Но когато се провалиш, напускаш МП заедно с багажа си. Планът беше практически неизпълним, а се наложи ние да плащаме.
Имахме късмет, че „Долината Фордж“ получи своето още преди да се бе приземила. В този плътен, бърз строй (4.7 мили/сек. орбитална скорост не е като на разходка) той се сблъска с „Ипрес“ и двата кораба се саморазрушиха. За щастие моята капсула вече бе излетяла от тръбите — някои от нас се отърваха, макар че корабът подпали останалите на борда капсули в момента на сблъсъка. Но аз нямах и понятие за това; намирах се в своя пашкул, обвит като какавида и устремен към повърхността. Предполагам, че ротният ни командир знаеше, че корабът е загинал (с половината от неговите Диви котки в него), тъй като той се беше спуснал първи и би трябвало да е разбрал всичко, когато е открил внезапната загуба на връзката с корабния капитан по командната мрежа.