Те не се ползваха от тази символика, защото за Лудите глави на Рашчак нямаше ни най-малко значение колко бойни спускания си направил, нито какви; ти или си Луда глава, или не си — и ако не си, хич не ги беше грижа кой си. Тъй като бяхме дошли при тях не като новобранци, а като бойни ветерани, дадоха ни на кредит възможно най-голямото си доверие и ни посрещнаха приветливо, но и с онази неизбежна следа от резервираност, която всеки по необходимост демонстрира на дошлия в дома му гост, който не е член на семейството.
Ала след по-малко от седмица, когато участвахме в един боен десант с тях, те ни възприеха като пълноправни членове на въртоглавото братство, обръщаха се към нас с личните ни имена, с прякори или с умалителни названия и никаква ругатня не беше в състояние да накърни създалото се приятелство между нас. Ние се почувствахме едва ли не като кръвни братя, можехме да искаме и да даваме пари назаем, получихме правото да се изразяваме с пълна свобода и да заявяваме мнението си директно в очите на другите. Ние дори наричахме и сержантите с малките им имена в някои случаи. Сержант Джелал беше винаги на линия; когато се държеше като „Джели“, неговият ранг сякаш не означаваше нищо сред Лудите глави; докато не го случиш в лошо настроение, когато направо излизаше от кожата си.
Но лейтенантът винаги беше „лейтенант“ — никога „мистър Рашчак“, нито дори „лейтенант Рашчак“. Просто „лейтенант“, когато се обръщаш към него или говориш за него в трето лице. Нямаше друг бог, освен лейтенанта и сержант Джелал беше неговия пророк. Джели можеше да каже „не“ от свое име и въпросът можеше да се подложи на по-нататъшно обсъждане, поне от младите сержанти, но ако той кажеше: „Лейтенантът не би харесал това“, той говореше ex cathedra и възникналият проблем не се поставяше повече на никакви разисквания. Никой не се опитваше да провери дали лейтенатът би одобрил или не; решението свише беше произнесено и всички спорове се прекратяваха.
За нас лейтенантът беше баща, той ни обичаше и ни сплотяваше, и в същото време ни държеше на дистанция от себе си. А при спускане… не бихте повярвали, че един офицер би могъл да се притеснява за всеки човек от своя взвод, разпръснат върху терен от сто квадратни мили. Но той можеше да се тревожи до поболяване за всекиго. Как съумяваше да не ни изпуска из очи аз не мога да обясня, но по средата на битката, в най-голямата неразбория, гласът му екваше по командната мрежа:
— Джонсън! Провери шести взвод! Смити е в беда! — и най-странното бе това, че той бе забелязал опасността още преди самият Смит да е разбрал какво го очаква.
Ако си от нашите, ти знаеш с облекчение и абсолютна сигурност, че докато си още жив, лейтенатът няма да се качи в спасителния модул без теб. Във войната с Дървениците бяха вземани пленници, но не и от Лудите глави на Рашчак.
Що се отнася до Джели, той ни беше като майка, беше по-близо до нас, грижеше се за всички и въобще не ни глезеше. Той не докладваше за нашите провинения на лейтенанта — сред Лудите глави никога не е имало военен съд и никой никога не е бил бичуван. Джели дори не налагаше често извънредни наряди; имаше си други средства, за да ни вкара в пътя. Той можеше да те изгледа отгоре до долу на някоя дневна проверка и просто да каже:
— Във Флотата сигурно ще се чувстваш по-добре. Защо не се преместиш?
Тази фраза винаги даваше резултат, тъй като нашите момчета вярваха, че членовете на екипажите във флотата спят с униформите си и никога не перат якичките си.
Но на Джели не му се налагаше да се занимава с контрола на редовия състав, защото той поддържаше дисциплина сред своите подофицери и очакваше от тях да постъпват по същия начин спрямо подчинените си. Моят нов отдельонен командир, след като се присъединих към частта, беше „Червеният“ Грийн. След няколко спускания, при които научих колко готино беше да си Луда глава, аз започнах да се чувствам дързък и твърде надхвърлил боя си — и влязох в пререкания с Червения. Той не ме издаде на Джели; просто ме завлече в умивалнята, където ми хвърли един въргал, след което станахме доста добри приятели. По-късно именно той ме препоръча за повишение.
В действителност ние не знаехме дали членовете на екипажа са настанени удобно или не; придържахме се към нашия корабен отсек, а тези от военната флота — към своя, защото, когато се появяха не по служба на наша територия, те чувстваха, че сме неприязнено настроени — в крайна сметка човек има право да държи на своите социални критерии и на предразсъдъците си, нали така? Кабината на лейтенанта се намираше във флотската част от кораба, но ние никога не ходехме там, освен по дежурство и то рядко. Давахме караул, защото екипажът на „Роджър Йънг“ беше смесен: капитанът и пилотиращите офицери бяха от женски пол, след преграда 30 се намираше дамската територия и двама въоръжени МП денонощно стояха на пост пред вратата, за да я отцепват. Офицерите се ползваха от привилегията да преминават отвъд тази предграда и всички те, включително и лейтенантът обядваха там заедно с женския състав на екипажа. Но не се задържаха особено, хранеха се и напускаха. Може би на другите корветни транспортни средства има други порядки, но нещата на „Роджър Йънг“ стояха именно така — и лейтенантът, и капитан Деладрие искаха такъв кораб и бяха постигнали своето.