Все пак на караулната служба гледахме като на предимство. Тя представляваше едно неподвижно стоене до тази врата, ръцете кръстосани, краката разтворени, унесен си и не мислиш за нищо… но винаги си нащрек, защото всеки момент би могъл да видиш някое същество от женски пол, макар че имаш право да водиш само служебни разговори. Веднъж бях повикан да измина целия този път до каютата на капитана. Тя погледна към мен и каза:
— Отнесете това на Главния инженер, моля.
В моите всекидневни корабни обязаности, освен чистенето, влизаше и поддръжката на електронното оборудване под непосредствения надзор на Милиачо, командира на първо отделение. Сякаш работех в нашата детска лаборатория пред очите на Карл. Десанти не се извършваха често, но на борда имаше работа за всеки. Ако човек нямаше никаква друга дарба, можеше вечно да търка и да лъска из корпуса; нищо не беше достатъчно чисто, за да се понрави на сержанта. Ние следвахме правилото на МП: всички воюват, всички се трудят. Нашият първи готвач беше Джонсън, сержантът на второ отделение, едно едро, добродушно момче от Джорджия (единственият от западното полушарие, нямаше друг толкова кадърен като него) и много талантлив началник. Той си падаше по шашмите; обичаше да си похапва сам в непозволено време и не виждаше причина защо и другите да не го правят.
С Отчето, което командваше едното отделение, и готвачът, който командваше другото, ние бяхме добре гледани, телесно и душевно, но представете си, че някой от тях загинеше? С кого щяхме да ги заместим? Интересна тема, която често обсъждахме, но не успявахме да изчерпим.
„Роджър Йънг“ непрекъснато беше зает с бойни действия и ние осъществихме множество спускания, всяко от които си имаше своя специфика. Всеки десант трябва да се отличава от предишния, така че Дървениците да не могат да доловят какъв е нашият модел на действие. Но вече не се занимавахме с никакви стратегически набези; оперирахме индивидуално, патрулирахме, опустошавахме и организирахме преки нападения. Истината беше, че Земната федерация тогава не бе в състояние да провежда широкомащабни сражения; провалът на амбициозната операция „Свърталище на Дървеници“ ни струваше твърде много кораби и погуби прекалено много обучени мъже. Налагаше се да се даде отсрочка за възстановяване на флотилията и за обучение на повече нови хора.
Ето защо неголемите бързоходни съдове, сред тях и „Роджър Йънг“, се опитваха да бъдат едновременно навсякъде, държейки врага в напрежение, като му причиняваха неприятности и после изчезваха. Понасяхме загуби, които попълвахме, когато се връщахме на Санктор за още капсули. Аз продължавах да треперя преди всяко спускане, макар че спусканията не се извършваха често, нито пък самите ние се задържахме дълго долу — и между тези редки събития се нижеха дни и дни на борда на кораба, сред Лудите глави.
Това беше най-щастливият период от живота ми, макар че тогава не го осъзнавах напълно — подобно на всички други, и аз просто се радвах, че съм жив.
В действителност ние не страдахме от нищо, докато не загина нашият лейтенант.
Така започна най-лошият период в живота ми. Вече бях изпаднал в депресия по семейна причина: оказа се, че майка ми е била в Буенос Айрес, когато Дървениците го разсипаха до основи.
Аз узнах това, когато кацнахме веднъж на Санктор за още капсули и някакъв пощальон ни настигна — с известие от моята леля Елеонора. Посланието й не беше дошло своевременно, защото тя беше пропуснала да сложи знак за бърза поща. Съдържаше приблизително три горчиви реда. Изглеждаше, че тя ме обвинява за смъртта на майка ми. Дали вината беше моя, защото се намирах на служба във въоръжените сили и следователно аз трябваше да предотвратя вражия удар, или пък майка ми бе предприела това пътуване до Буенос Айрес, защото не си бях у дома, където ми беше мястото, не ставаше съвсем ясно; тя успяваше да внуши и двата извода в едно и също изречение.