Скъсах писмото и тръгнах безцелно из кораба. Мислех, че и двамата ми родители са мъртви — тъй като баща ми никога не би изпратил майка ми сама на пътуване, което така да я отдалечи от него. В писмото си леля Елеонора не беше написала това, но тя в никакъв случай не би споменала зет си; нейната привързаност беше насочена изцяло към сестра й. Оказа се, че догадката ми не бе далече от истината — в крайна сметка научих, че баща ми беше планирал да отиде с нея, но задълженията му попречили и той отложил заминаването си за следващия ден.
Няколко часа по-късно лейтенантът изпрати да ме повикат и ме попита съвсем любезно дали бих желал да остана на Санктор, докато корабът проведе следбащия си патрулен рейс — той изтъкна, че съм натрупал много неизползвани почивни дни и бих могъл да взема някои от тях. Не зная как беше узнал, че съм загубил член от семейството си, но той очевидно го знаеше. Благодарих му, но отказах неговото предложение; предпочетох да изчакам момчетата от цялата бойна част да си вземат заедно извънредния отпуск.
Радвам се, че постъпих така, защото иначе нямаше да бъда заедно с тях, когато лейтенантът си докара онази беда на главата… и през целия остатък от живота си щях да съжалявам, че не съм присъствал. Случи се много бързо и точно преди да тръгнем назад и да се приберем за възстановяване и ремонт. Един човек от трети взвод беше пострадал, не лошо, но остана долу, защото не можеше да се движи; помощник отдельонният командир се притече да го вдигне — и сам той бе ранен. Лейтенантът, както обикновено, наблюдаваше всичко едновременно — няма съмнение, че бе успял да провери дистанционно физическите им данни, макар че ние никога няма да узнаем това със сигурност. Той отиде да се увери, че помощник отдельонният командир е все още жив; после сам се опита да вдигне и двамата, като грабна по един във всяка ръка.
Последните двадесет фута ги влачеше и успя да ги прехвърли през люка на модула, който се готвеше за оттегляне и затова предпазния щит беше изключен; тези, които трябваше да го прикриват със своя огън, се бяха отдръпнали навътре. Така на практика остана беззащитен; уцелиха го и почина на място.
Нарочно не споменах имената на пострадалия редник и на помощник отдельонния командир, който се помъчи да го спаси. Символично погледнато, лейтенантът прехвърляше горе всички ни, до последния си дъх. Раненият можех да бъда и аз, в такива моменти чинът няма значение, всички сме редници. Бяхме потресени от факта, че главата на нашето семейство ни беше напуснал. Семейството, на което той даде името си, бащата, който ни направи това, което бяхме.
След гибелта на лейтенанта капитан Деладрие покани сержант Джелал да се храни на първата маса, заедно с другите командири, но той помоли за извинение и отказа. Виждали ли сте някога как една вдовица с непреклонен характер се старае да запази семейството си, като се преструва, че главата на фамилията просто се е оттеглил за малко и всеки момент ще се върне? Така се държеше и Джели. Той беше станал само по-строг от всеки друг път и ако някога произнесеше: „Лейтенантът не би харесал това“, то беше повече от всичко, което човек би могъл да понесе. Ето защо Джели се стараеше да прибягва към този израз колкото може по-рядко.
Той почти не извърши реорганизация на нашия боен порядък; вместо да променя местата на всички ни, постави помощник командира на второ отделение на длъжността взводен сержант, оставяйки своите отдельонни командири там, където бяха потребни — при техните отделения — и ме назначи действащ ефрейтор, за да поема функциите на помощник отдельонен командир с широки пълномощия. Самият той се държеше така, сякаш лейтенантът само отсъства в момента и той просто предава неговите заповеди, както обикновено.
Може би именно това ни спаси.
XI
„Нямам какво друго да ви предложа, освен, кръв, труд, сълзи и пот.“
Когато се върнахме обратно на кораба след набега срещу Мършите, при който Дизи Флорз си докара белята, а сержант Джелал за пръв път ни ръководеше като взводен командир, един артилерист, който се грижеше за спирачната система на спасителната лодка, ме запита:
— Как мина?
— Нормално, — отговорих кратко. Предполагам, че ме подпитваше от дружеско чувство, но аз нямах настроение за приказки — бях едновременно тъжен заради Дизи, доволен, че се напънах да го измъкна и бесен, че измъкването му се оказа безполезно, и всичките ми настроения бяха примесени с това размито, но щастливо усещане, че си обратно на кораба, че си в състояние да преброиш ръцете и краката си и да откриеш, че всички те са налице. Освен това, как можеш да обясниш какво представлява един десант на някой, който никога не се е спускал?