Така че пред мен стоеше един деликатен проблем, с който трябваше да се справя сам: тримата ефрейтори на длъжността командир на група, които се оказаха под мое разпореждане, в действителност имаха по-голям авторитет от мен. Но ако сержант Джонсън си навлече белята при следващото спускане, ние не само ще загубим един талантлив готвач, ами това ще ме остави да командвам сам цялото отделение, т.е. няколко бойни секции. Не трябва да има и сянка от съмнение у подчинените ти, когато издаваш една заповед, не и в бой; длъжен бях да разсея всички възможни съмнения преди следващия десант.
Проблемът беше Ейс. Той беше не само най-старият, но и най-опитният и уважаван ефрейтор, истински професионалист. Ако Ейс ме приемеше, нямаше да имам никакви затруднения с останалите.
Досега не бях имал неприятности с него на борда. Заедно се бяхме опитали да спасим Флорз и се надявах това да му повлияе, но той продължи да се отнася към мен с безразличие. От друга страна, нямаше нищо, което да създаде конфликт между нас; нашите дейности на кораба не ни събираха на едно място, освен по банални поводи, каквито са дневното хранене и застъпването на пост. Но аз усещах, че той не се отнасяше към мен като към човек, от който може да получава заповеди.
Потърсих го веднъж по време на часовете за отдих. Той лежеше в койката си и четеше книгата „Звездните рейнджъри срещу Галактиката“ — доста сносна историйка, но те кара да се усъмниш как е възможно една бойна част да има толкова много приключения и толкова малко неудачи. Корабът ни все пак разполагаше с добра библиотека.
— Дойдох да те видя, Ейс.
Той вдигна глава.
— Така ли? Сега не приемам, в почивка съм.
— Трябва да говоря с теб. Остави книгата.
— Какво толкова има? Искам да дочета тази глава.
— О, хайде, Ейс. Ако нямаш търпение да узнаеш как свършва, аз мога да ти разкажа.
— Само да посмееш и ще ти дам да разбереш. — Но той остави книгата и зачака.
Подкарах направо:
— Ейс, относно проблема за организацията на отделението — ти си по-старши от мен, ти трябваше да бъдеш помощник отдельонен командир.
— Пак ли за това!
— Аха. Мисля, че ти и аз трябва да се срещнем с Джонсън и да го придумаме да уреди тоя въпрос с Джели.
— Наистина ли мислиш така, а?
— Да, наистина. Така трябва да бъде.
— Виж какво, Малък, дай да се изясним веднъж завинаги. Аз нямам нищо лично против теб. Всъщност, ти беше на висота в деня, когато се опитахме да отървем Дизи; ще ти стисна ръката за това. Но ако искаш да водиш собствена група, ще трябва да си я доставиш отнякъде. Не хвърляй око на моята. Защото моите момчета няма дори да си мръднат пръста за теб.
— Това ли е последната ти дума?
— Това е първата и единствената ми дума.
Въздъхнах.
— Така си и мислех… но исках да се уверя. Е добре, значи изяснихме отношенията си. Само че имам още нещо наум. Случайно забелязах, че умивалнята се нуждае от изчистване… и мисля, че ти и аз трябва да се захванем с нея. Така че остави книгата си… както казва Джели, сержантският състав винаги е на дежурство.
Той не се размърда веднага. Каза тихо:
— Наистина ли мислиш, че е необходимо, Малък? Аз вече казах, че нямам нищо против теб.
— И все пак.
— Уверен ли си в силите си?
— Мога да се пробвам.
— О’кей. Да вървим.
Ние отидохме в умивалнята, изпъдихме един редник, който се канеше да си вземе душ, но нямаше особена нужда от него, и заключихме вратата.
— Какви ще бъдат ограниченията, Малък? — попита Ейс.
— Ами-и-и… в плановете ми не влиза да те убивам.
— Прието. И никакви счупени кости, нищо, което ще попречи на някой от нас да участва в следващото спускане — освен по случайност, разбира се. Този вариант устройва ли те?
— Става — съгласих се аз. — Почакай да си сваля ризата.
— Не искаш да я изцапаш с кръв, а? — Ейс се отпусна. Започнах да се събличам хладнокръвно, а той понечи да ме изрита по капачката на коляното. С плоска обувка и не силно. Никакъв ефект. Моето коляно вече не беше там — бях се научил.
Истинският бой обикновено свършва за броени секунди, защото това време е напълно достатъчно, за да убиеш един човек или да го повалиш и да го обезсилиш така, че да го извадиш от строя. Но ние се бяхме споразумели да избягваме причиняването на трайни увреждания; уговорката ни усложняваше нещата. И двамата бяхме млади, в най-добрата си форма, обучени в най-висша степен в изкуството да нанасяме удари и привикнали да ги поемаме. Ейс беше по-едър, аз — малко по-бърз. При такива условия двубоят трябваше да продължи, докато единият или другият не бъде пребит, освен ако случайно някой майсторски удар не ускореше финала. Но никой от нас не позволяваше такива случайни удари; ние бяхме професионалисти и внимавахме.