Така че тупаникът се проточи в едно разтеглено отегчително и изпълнено с болка време. Подробностите биха били досадни и безсмислени; освен това, нямах време да си водя бележки.
…После дълго лежах по гръб и Ейс хвърляше вода в лицето ми. Когато се съвзех, след това ме издърпа и ме подпря до стената.
— Удари ме!
— А? — бях замаян и виждах образа му двоен.
— Джони… удари ме.
Лицето му плуваше във въздуха пред мен; аз се съсредоточих и го нацелих с цялата сила на тялото си, която едва ли беше достатъчна да смачкам дори болен комар. Очите му се затвориха и той се изтърси на пода, а аз трябваше да се хвана за една подпора за да се предпазя да не го последвам, защото едва се крепях на нозете си.
Скоро Ейс разтърси глава и бавно се изправи.
— О’кей, Джони — каза той. — Считай, че си изнесъл лекцията си. Повече няма да се заяждам… и моите момчета също. О’кей?
Кимнах и усетих болка в главата си.
— Да си стиснем ръцете? — предложи той.
Ръкувахме се и това също се оказа болезнена процедура.
Почти всички жители на Федерацията знаеха повече от нас за хода на военните действия, въпреки че участвахме пряко в тях. Това беше периодът, когато Дървениците вече бяха установили мястото на нашата планета-дом с помощта на Мършите и бяха провели наказателната си акция, разрушавайки Буенос Айрес и превръщайки „неприятностите при контактуването“ в същинска война. А ние тогава не бяхме успели да доизградим въоръжените си сили и Мършите още не бяха преминали на наша страна, за да станат de facto наши съюзници. Една ефективна защита на Земята се организираше откъм Луната, но казано най-общо, Земната Федерация май губеше тази война.
Ние не бяхме осведомени дори и за това. Не знаехме например за напрегнатите усилия, които бяха положени от дипломацията ни за разтрогването на съюза срещу нас и привличането на Мършите на наша страна; единственото, което ни беше известно, бяха получените инструкции преди рейда, при който загина Флорз — да връхлетим върху Мършите, да разрушим колкото се може повече налична собственост, но да убиваме местни жители само при крайна необходимост.
Ако бъде заловен, човек не може да издрънка тайните, в които не е посветен; нито упойващите вещества, нито мъчението, нито промиването на мозъка, нито безкрайното принудително безсъние могат да изтръгнат онова, което не му е известно… От тези съображения на нас ни съобщаваха само сведенията, които трябваше да знаем с тактическа цел. В далечното минало армиите са се предавали и са търпели поражения, защото войниците не са били наясно за какво се бият и им е липсвала воля за борба. Но на МП не им е присъща тази слабост. Всеки от нас беше доброволец и беше тук по едни или други съображения — някои от романтични подбуди, други — от чисто прагматични. Но сега ние се биехме, защото бяхме МП. Бяхме професионалисти със свои традиции и кодекс на честта. Ние бяхме Лудите глави на Рашчак, най-печената бойна част в целия специално подбран корпус на МП. Качвахме се в капсулите си, защото Джели ни казваше, че е време да се извърши това и това и се биехме както никой друг, когато се спуснехме и се озовяхме долу, защото такова е призванието на Лудите глави. Без съмнение, никой от нас не знаеше, че губим войната.
Дървениците снасяха яйца. И не само ги снасяха, но ги държаха в резерв и ги излюпваха, когато имаше нужда. Ако ние убиехме един воин — или хиляда, или десет хиляди — техните заместници биваха активирани и заставаха на поста му преди още да успеем да се върнем в базата. Можете да си представите, при добро желание, как някой инспектор по населението при Дървениците вдига телефона, обажда се до подземното хранилище и казва: „Джо, подгрей десет хиляди войници и ги приготви за сряда… и кажи на инженерната служба да подготви резервните инкубатори N, О, Р, Q и R; скоро ще ни потрябват“.
Не твърдя, че правеха точно това, но такива бяха резултатите. Ще сгрешите обаче, ако помислите, че те действаха изцяло по инстинкт, подобно на термитите и мравките; акциите им бяха също толкова разумни, колкото и нашите (умствено изостаналите раси не строят космически кораби!) и бяха много по-координирани. Отнема най-малко година, за да се обучи един редник да се бие и да съчетава своите действия с тези на колегите си. Воинът на Дървениците се излюпва с вродена способност за всичко това.
Винаги, когато унищожавахме хиляда Дървеници с цената на гибелта на един десантчик, Дървениците можеха да празнуват победа. Така узнахме колко ефикасен може да бъде тоталитарният комунизъм, когато е в полза на същества, които всъщност са се приспособили към него по силата на еволюцията; комисарите на Дървениците не се вълнуваха за живота на войниците си повече, отколкото ние за изразходването на мунициите. Вероятно би трябвало да си създадем представа за Дървениците само по печалните последици от вредите, които Китайската Хегемония нанесе на Руско-Англо-Американския съюз; бедата с „уроците на историята“ е, че обикновено ги разбираме най-добре, когато изпием горчивата чаша на несполуките и трагичния опит…