Казармите, в които настаняват новопристигналите пехотинци, също са комфортно обзаведени — не са чак приказни, но все пак са удобни и в тях непрекъснато те угояват. Храната се подава кажи-речи на конвейер, по двадесет и пет часа в денонощието, като цивилните вършат цялата работа. Няма вечерни проверки, няма сигнал за гасене на лампите, а когато си навън, въобще не си задължен да се прибираш за нощувка в казармите. Аз обаче ходех именно там, тъй като ми се струваше безсмислено да си харча парите за хотели, след като имах на разположение празно, чисто и меко легло, пък и по-късно можех да се възползвам от възможността да се лиша от спестяванията си по някой по-весел повод. Ние живеехме почти като на хотел; Ейс и аз имахме стая само за нас двамата, на „сержантския етаж“, където се помещаваха квартирите на подофицерите. При положение, че денонощието на Санктор продължава точно 25 часа, ние можехме да проспиваме девет от тях и денят ни пак оставаше непокътнат.
Една сутрин, след нощ на активен отдих, Ейс раздруса леглото ми.
— На бегом, войнико! Дървениците атакуват.
Казах му какво да направи с тези Дървеници.
— Давай да ставаме — настоя той.
— No dinero.
Бях имал среща предната вечер с един специалист по химия (от женски пол, естествено, и при това привлекателна) от изследователската станция. Тя познаваше Карл от Плутон и Карл ми беше писал да я открия, ако някога отида на Санктор. Специалистът имаше стройна фигура, червени коси и скъпи вкусове. Очевидно Карл беше споделил с нея, че разполагам с повече пари, отколкото са ми необходими, защото тя реши, че вечерта е най-подходящото време да се запознае с местното шампанско. Не бях разочаровал Карл с признанието, че всичко, с което разполагах, беше войнишкият ми хонорар; изтърсих й го, докато пиех онова, което трябваше да мине (но не беше такова) за ананасов сок. В резултат на това после трябваше да си отида пеша, защото не ми останаха дребни за такси. Все пак си струваше. В края на краищата, за какво са парите? — говоря за парите, заработени от войната с Дървениците, разбира се.
— Няма проблем — заяви Ейс. — Аз черпя. Снощи имах късмет. Надиграх един флотски тарикат и го оскубах до шушка.
Накратко, принудих се да стана, избръснах се, изкъпах се и се наредихме на линията в столовата за половин дузина варени яйца, домати с шунка, топъл кейк и така нататък и после излязохме да потърсим друго развлечение. Разходката по Чърчил Роуд ни разгорещи и Ейс реши да спрем в една кръчма. Аз отидох да проверя дали техният ананасов сок беше истински. Не беше истински, но беше студен. Човек не може да има всичко наведнъж.
Поговорихме лениво за това-онова и Ейс поръча още. Аз вкусих от техния ягодов сок — същата работа. Ейс се загледа в чашата си, после неочаквано попита:
— Мислил ли си някога да станеш офицер?
— Какво?! Да не си се побъркал? — възкликнах аз.
— Никак. Виж какво, момче, на тая война не й се вижда краят. Няма значение какво разгласява пропагандата по домовете на хората, ти и аз знаем, че Дървениците няма да се откажат от нея ей така. Нямаш ли някакви планове занапред? Както се казва, ако си решил да останеш в оркестъра, по-добре е да размахваш диригентската палка, отколкото да носиш големия барабан.
Бях озадачен от обрата, който беше взел нашият разговор. Такова предложение, и то от Ейс. Попитах го първото, което ми дойде наум:
— Ами ти? Очакваш ли повишение?
— Аз ли? Ти с всичкия си ли си, синко? Какви ми ги говориш? Аз нямам твоето образование и съм десет години по-възрастен от теб. Но ти си достатъчно образован да преминеш през ситото за подбор на висши военни кадри и имаш коефициента на интелигентност, който се изисква. Гарантирам ти, че ще направиш кариера. Ще станеш сержант преди мен… и ще влезеш в кадетския корпус още на другия ден.
— Сега вече знам, че си луд!
— Послушай съвета на татенцето. Неприятно ми е да ти го казвам, но ти си в достатъчна степен наивен, енергичен и искрен едновременно, за да станеш такъв офицер, какъвто войниците биха последвали и в най-тъпата и гадна ситуация. А що се отнася до мен… какво пък, аз съм един потенциален подофицер с подходящ за функциите на сержанта песимистичен възглед, предназначен да охлажда ентусиазма на такива като теб. Някой ден ще стана фатмак… и в момента, когато изпълня своите задължителни двадесет години служба, ще се оттегля и ще си потърся подходяща професия — ченге, вероятно. Ще се оженя за някоя простодушна женица със същите елементарни вкусове, които имам и аз, ще следя спортните събития, ще ходя на риболов и ще се разпадам на парчета от кеф.