Ейс спря да си чеше езика и отпи от чашата.
— Но ти — продължи след това той. — ще останеш в армията да дослужваш и вероятно ще достигнеш много висок чин. Ще загинеш геройски, а аз ще прочета за гибелта ти във вестниците и гордо ще кажа: „Познавах го някога. От време на време даже му давах пари в заем — бяхме заедно ефрейтори.“ Готино, нали?
— Никога не съм се замислял за всичко това, — отвърнах бавно аз. — Имам намерение просто да отслужа срока си.
Той се намръщи.
— Ти виждал ли си наскоро такива, които да се уволняват? Нима се надяваш да си изкараш службата за две години?
Той имаше основание. Докато войната продължаваше, „срокът“ нямате да изтече — не и за капсулните войници. Въпросът за края на службата се определяше от отношението към нея. Тези от нас, които бяха тук само заради „срока“, можеха поне да се чувстват като временно пребиваващи; те можеха да си кажат: „Когато тази въшлива война свърши“… Един човек, който е дошъл да прави кариера, не произнася думи като тези; той не се готви да ходи никъде другаде, стои неотклонно до полка си — или умира. Защото преди да изтече най-важният етап от живота му — двадесетгодишния, уволнението или смъртта в бой за него са две равноценни възможности.
От друга страна, уволняващите се по-рано също нямаха богат избор. Но ако започнеш „да правиш кариера“ и после не изкараш двадесетте… е да, те биха могли да ти дадат някои оскъдни привилегии, без да те задържат, щом като не искаш повече да останеш.
— Вероятно не две години — съгласих се аз. — Но войната няма да продължи вечно.
— Нима?
— Че как иначе?
— Благословен да съм, ако зная. Това са секрети, които никой не ми съобщава. Но май не срокът те безпокои, приятел. Имаш ли гадже?
— Не. По-точно, имах. — отговорих замислено — Бяхме… просто приятели. — Това не беше нищо повече от едно леко украшение, което прикачих към истината, защото Ейс изглежда очакваше именно такъв отговор. Кармен не беше мое момиче и нищо не ми бе обещавала — но наистина се обръщаше в писмата си към мен със „Скъпо момче“ в редките случаи, когато ми пишеше.
Ейс мъдро поклати глава.
— С тях винаги е така. Те предпочитат да се омъжат за цивилен, така могат постоянно да държат някой край себе си, за да го тормозят, когато не са в настроение. Няма значение, синко — още щом се уволниш, ще започнат да ти се натискат, няма да те оставят на мира. Бракът е бедствие за младия човек и удобство за възрастния. — Той надникна в чашата ми. — Повдига ми се, като те гледам да пиеш тази помия.
— Аз изпитвам същото към твоя коктейл — казах му.
Той сви рамене.
— Въпрос на вкус. Да свършваме вече.
— Да свършваме.
Скоро след това Ейс се зае с любимия си спорт — отиде да играе карти, а аз тръгнах да се поразходя; имах нужда да остана насаме, за да поразмисля.
Да стана професионален военен? Ако оставим настрана темата за повишението, нима исках да направя кариера? Нали бях влязъл в казармата, за да получа своите граждански привилегии? Ако останех в армията, щях да бъда толкова далеч от привилегията да гласувам, колкото ако никога не се бях записвал доброволец… защото докато си в униформа, нямаш право да гласуваш. Което само по себе си беше правилно, разбира се — ако позволяха на Лудите глави да гласуват, то тези идиоти сигурно щяха да се обявят срещу поредната военна кампания на правителството, а това не биваше да става.
Значи, бях постъпил на служба, за да извоювам правото си на глас.
Но дали наистина беше точно така?
Нима някога ме е било грижа за гласуването? Интересували са ме главно престижът, гордостта, статутът на гражданин, а не толкова самите избори.
Не, и това не беше съвсем вярно.
Не бих могъл и с цената на живота си да си спомня защо се бях записал войник. И едва ли някога щях да разгадая докрай собствения си подтик.
Всъщност, не процесът на гласуването правеше от отделния индивид гражданин. Нашият лейтенант беше гражданин в най-истинския смисъл на думата, макар че не доживя достатъчно дълго, за да пусне избирателната бюлетина. Той „гласуваше“ всеки път, когато се спускаше.