Убеден съм, че сега ви изясних огромните отговорности… Трябва да дадем най-доброто от себе си в това дело.
„Роджър Йънг“ отново се връщаше в базата, както за подновяване на капсулите, така и за попълнение на личния състав. Ал Дженкинз си беше докарал белята, прикривайки нашето оттегляне. Отчето също бе загинало. Отгоре на всичко аз трябваше да бъда преместен. Носех съвсем нови сержантски нашивки (сега бях заел мястото на Милиачо), но имах предчувствие, че и Ейс щеше да си сложи същите веднага щом напуснех кораба. Произвеждайки ме в сержант, Джели ми беше дал едно „допълнително ускорение“ за постъпване в кадетското училище. Устроиха ми напълно прилично изпращане.
Нищо не ми пречеше да се гордея с нашивките като малко момче. Преминах през входа на флотския космопорт, навирил нос и закрачих към карантинната служба, за да заверя документите си. Докато чаках служителя да сложи печат, аз дочух един любезен глас зад себе си:
— Извинете ме, сержант, но спускаемият модул току-що се приземи — той от „Роджър Йънг“ ли е?
Обърнах се към говорещия, стрелнах поглед към ръкавите му и видях, че това беше един дребен ефрейтор с леко отпуснати рамене, без съмнение, един от нашите…
— Татко!
После ефрейторът се хвърли в прегръдките ми.
— Джони! Джони! О, малкото ми момче!
Целунах го, притиснах го силно и се разплаках. Вероятно онзи цивилен служител от карантинната служба никога преди това не беше виждал двама подофицери да се целуват. Ако го бях забелязал да повдигне присмехулно вежда, щях да му залепя един шамар. Но аз бях твърде погълнат от случилото се, за да се занимавам с него, така че му се наложи да ми напомни, че трябва да си взема подпечатаните нареждания.
Но ние вече бяхме избърсали сълзите си и прекратихме този спектакъл.
— Татко, нека намерим някъде едно ъгълче и да седнем, за да поговорим. Искам да зная… всичко! — Поех дълбоко въздух. — Мислех, че си мъртъв.
— Не. Един или два пъти бях близо до смъртта, но ми се размина. Но, сине… сержант. Аз трябва да разбера нещо за този помощен модул. Виждаш ли…
— А, да. Той е от „Роджър Йънг“, Аз току-що…
Татко изглеждаше огорчен.
— Трябва да бързам. Длъжен съм да докладвам за пристигането си — рече той и енергично добави: — Но ти скоро ще се върнеш на борда, нали Джони? Или сега излизаш в отпуск за възстановяване?
— Не, татко. — Съобразявах бързо как да натъкмя работите. — Слушай, татко, зная разписанието. Можеш да не се качваш на борда поне още един час. Тази спомагателна лодка не е предвидена за бърза поддръжка; тя ще направи един кръг с минимално количество гориво — ако пилотът не е принуден да изчака до следващия преход на „Роджър“, те трябва първо да натоварят.
Той се колебаеше:
— Моите нареждания изискват да доложа веднага на пилота на първия помощен модул от „Роджър Йънг“, който се намира на разположение.
— Татко, татко! Защо трябва да бъдеш винаги толкова праволинеен? Момичето, което управлява спомагателната лодка, няма да го е грижа дали се качваш на борда й сега или непосредствено преди натискането на стартовия бутон. При всички положения ще има повторно повикване по високоговорителите десет минути преди излитането — така ще го оповестят на всеослушание. Няма как да пропуснеш…
Той ми позволи да го заведа до едно закътано местенце. Когато седнахме, ме попита:
— Ти на същата помощна лодка ли ще се качиш, Джони? Или ще дойдеш с по-късен рейс?
— Ами… — Показах му своите нареждания; изглежда това беше най-лесния начин да му съобщя новината. Боже мой, какбо неблагоприятно стечение на обстоятелствата!
Той ги прочете и очите му пак се просълзиха.
— Виж какво, татко — казах му припряно, — ще се помъча да се върна. Не искам да служа в друга част, освен с Лудите глави. И ти ще си също сред тях… Разбирам, че ще ти бъде неудобно, но…
— В това няма нищо срамно, Джони.
— Сигурен ли си, че…
— Горд съм. Моето момче ще стане офицер. Моят малък хлапак! Е, малко съм разочарован, защото дълго чаках този ден. Но мога да почакам още… — Той се усмихна през сълзи. — Вече си пораснал, момко. И си наедрял.
— Така си е. Но, татко, аз все още не съм офицер и може да се върна на „Родж“ само след няколко дни. Имам предвид, че понякога те понижават внезапно и тогава трябва отново да…
— Достатъчно за това, млади човече!
— Моля?
— Ще се справиш. Нека не говорим за „понижаване“. — Той неочаквано се засмя. — За първи път имам възможност да заповядам на един сержант да млъкне.