— Не съм съвсем сигурен, че разбираш, синко.
— Какво?
— Ммм… Няма да ми е лесно да ти обясня. Несъмнено, загубата на майка ти изигра много важна роля за вземането на това решение. Но аз не се записах в армията, за да отмъщавам за нея при все че имах и това на ум. Много повече ми повлия ти.
— Аз ли?
— Да, ти. Сине, аз винаги съм те разбирал по-добре от майка ти — не я упреквай; една жена може да усети тези неща толкова, колкото птицата би се научила да плува. На мен ми беше ясно защо ти постъпи на служба, макар че се съмнявам — прости ми това — дали тогава познаваше достатъчно самия себе си. Поне половината ми гняв към теб беше проява на празно негодувание… защото ти стори нещо, за което дълбоко в сърцето си знаех, че трябваше да стане. Но и ти не си главната причина за моето отиване в армията… как да го кажа… ти само натисна спусъка. И ми помогна да избера рода войска.
Той направи пауза.
— Не бях във форма. След като ти се записа доброволец, аз дори бях на ръба на депресията и ми се наложи да се виждам често с моя хипнотерапевт — никога не си подозирал това, нали? Ние открихме — той и аз, че изпитвах огромно неудовлетворение от себе си. Когато ти ни напусна, аз си го изкарах на теб — но не ти беше причината и аз и моя терапевт знаехме това. Предполагам, че още от памтивека съм бил наясно каво се мъти: ние бяхме поканени да предложим на пазара военно оборудване цял месец преди да бъде обявено състоянието на тревога. Бяхме се ориентирали почти изцяло към военно производство, докато ти все още се обучаваше.
През този период се чувствах по-добре, може би защото се уморявах до смърт от работа и бях твърде зает, за да се срещам със своя терапевт. Но постепенно открих, че се бях изнервил повече от всякога. — Той се усмихна. — Сине, какво мислиш за цивилните?
— Ние не говорим на един и същ език с тях. Това е всичко.
— Очевидно е така. Спомняш ли си мадам Рутман? Бях няколко дни в отпуск, след като завърших курса на обучението, и се прибрах вксъщи. Видях някои от нашите стари приятели, казах им сбогом — и тя беше сред тях. Бърбореше за щяло и нещяло през цялото време и накрая ми каза: „Ти наистина ли ни напускаш? Ако стигнеш Фарауей, потърси скъпите ми приятели Регатос и им предай много поздрави от мен.“
Отвърнах й, колкото се може по-деликатно, че това едва ли ще бъде възможно, тъй като Арахнидите са окупирали Фарауей. Думите си ни най-малко не я развълнуваха. Тя възкликна лекомислено: „О, няма да имаш затруднения! Моите познати Регатос са цивилни!“ — На това място долових злъч в гласа на баща ми. — Но моят разказ продължава. Казах ти, че ставах все по-депресиран. Смъртта на майка ти ме освободи от задръжките ми… и колкото повече времето ни разделяше, аз проумявах как трябваше да постъпя. Предадох делата си на Моралес…
— Старецът Моралес? Той ще може ли да се справи?
— Да. Длъжен е. Много от нас сега вършат неща, които не са предполагали, че умеят. Предадох му едно порядъчно количество стока — ти знаеш пословицата за стария вол, който разделил зърното; и аз разпределих остатъка, като завещах половината на Дъщерите на Милосърдието, а другата половината на теб, когато поискаш да се върнеш у дома и да я вземеш, ако пожелаеш да се захванеш с нашия бизнес и да го възродиш отново. Няма значение. Важното е, че най-сетне бях разбрал какво не беше наред с мен. — Той замълча, после прошепна съвсем тихо: — Трябваше да осъществя един акт на доверие към себе си. Трябваше да си докажа, че съм мъж. Не само произвеждащо-и-консумиращо икономическо животно… а мъж.
В този момент, преди да успея да му отговоря високоговорителите на стената зад нас пропяха: „Да свети името, да свети името на Роджър Йънг“ и един женски глас прибави: „Личният състав на кораба от военния флот «Роджър Йънг» да се качи на помощния модул. Корабен док Н. Девет минути.“
Баща ми рязко се изправи и грабна бойния си комплект.
— Този сигнал е за мен! Пази се, синко — и гледай да вземеш онези изпити. Ако се провалиш, ще те накажа — нищо че званието ти е по-високо от моето.
— Ще се старая, татко.
Той ме прегърна.
— Ще се видим, когато се върнеш на базата! — и изчезна с бързината на десантчик.
В офиса на комендатурата аз доложих за пристигането си на един флотски сержант, който приличаше забележително на сержант Хо, дори и само заради факта, че беше загубил едната си ръка. Все пак на него му липсваше усмивката на сержант Хо. Представих се:
— Сержант Рико, явявам се съгласно разпорежданията.
Той хвърли поглед към часовника.
— Вашият кораб кацна преди седемдесет и три минути. Какво ще кажете за това?