Но аз грешах. За разлика от гимназията, оказа се, че задължително трябва да премина през този курс отначало докрай. Не заради оценката и изпита, обаче. Курсът включваше контролни, подготвителни записки, зачоти и други такива — но без бележки. На финала имаше беседа с инструктора, след която той трябваше да даде преценка дали си достоен да бъдеш офицер.
Ако се изкаже отрицателно за теб, това означава, че ще последва обсъждане, на което ще бъде разисквано не само дали би могъл да станеш офицер, но и дали е възможно да останеш въобще в Армията, независимо какво е било званието ти досега. Вече нямаше значение колко сръчно се справяш с оръжията. В най-добрия случай се даваха инструкции да повториш курса… а в най-лошия просто те изхвърляха от армията и ти се превръщаше отново в цивилен.
Историята и моралната философия действа като бомба със закъснител. Събуждаш се посред нощ и си мислиш: защо се озовах именно тук? Това се отнася даже и за моя курс от гимназията; аз просто не съм знаел какво е имал предвид полковник Дюбоа. Когато бях дете, мислех, че мястото на този курс е извън учебната програма. Той по нищо не приличаше на физиката и химията; защо не беше включен сред мъглявите допълнителни курсове, където му беше мястото? Единствената причина, поради която го слушах внимателно, беше, че се натъквах на някои интересни изводи, които ме принуждаваха да се замислям.
Нямах никаква представа, че „мистър“ Дюбоа се бе постарал да ме научи „защо“ трябва да воювам дълго преди въобще да съм решил да воювам.
И така, защо „трябваше“ да воювам? Не беше ли безразсъдно да излагам нежната кожа на уязвимото си тяло на яростта на чуждопланетните агресори? Особено ако цената на усилията, които полагах, не бе равностойна на парите за харчене, които получавах, да не говорим, че не можеше да изкупи ужасните часове, в които очакваш гибелта си, нито отварителните условия, при които живееш и работиш. Можех спокойно да си стоя вкъщи, докато проблемите на света се разрешават от разни дебелокожи типове, които се забавляват с военни игри? Особено ако чужденците, срещу които воювах, не ми бяха направили нищо лично, докато не се втурнах срещу тях и не започнах да разрушавам техния свят. Що за дивотии са тези, с които се занимавам?
Да воювам само защото съм МП? Братко, този лозунг е на нивото на опитните кучета на Павлов. Зарежи го и се опитай да разсъждаваш.
Майор Рид, нашият инструктор по история и морална философия, беше сляп като къртица, но имаше смущаващия навик да „гледа“ право в теб и да те назовава по име. Ние анализирахме събитията след края на войната между Руско-Англо-Американския съюз и Китайската Хегемония през 1987, както и събитията от следващите няколко години. Но точно в този ден бяхме чули новината за разрушението на Сан Франциско и Сан Джоакин Вали; помислих си, че ще ни предложи една оживена дискусия по този повод. В крайна сметка, сега дори и един цивилен трябваше да бъде в състояние да заеме нравствена позиция — Дървениците или ние. Да се бием или да умрем.
Но майор Рид не спомена нито дума за трагедията на Сан Франциско. Той накара един от нас да изложи в резюме договора, подписан в Ню Делхи и да коментира защо този договор е пренебрегнал пленниците от войната… Когато примирието влязло в задънена улица, пленниците останали по местата си; те обаче били пуснати на свобода по време на Безредието и тръгнали към родните си домове — поне тези от тях, които са пожелали да си идат.
Мъченикът на майор Рид съобщи броя на неосвободените пленници: оцелелите от две дивизии британски парашутисти, няколко хиляди цивилни, пленени главно в Япония, филипините и Русия, и осъдени за „политически“ престъпления.
— Наред с това, имало е и много други военнопленници — продължи запитаният, — заловени по време на бойната или преди нея. Според слуховете някои са били пленени още по време на предишната война и въобще не са били освобождавани. Общият брой на неосвободените пленници никога не станал известен. Най-вероятно е да са били около шестдесет и пет хиляди.
— Защо толкова?
— Май че това е приблизителната цифра от учебника, сър.
— Моля те, бъди по-точен. Бил ли е в действителност броят им по-голям или по-малък от един милион?