— Не зная, сър.
— И никой друг не го знае. А бил ли е по-голям от хиляда?
— Вероятно, сър. Почти сигурно.
— Едва ли си сигурен — защото повечето от тези, които в крайна сметка избягали и намерили пътя към къщи, са били водени под отчет. Виждам, че не си чел внимателно урока си. Мистър Рико!
Аз бях втората жертва.
— Да, сър.
— Хиляда неосвободени пленници достатъчен повод ли са да се захване или да се поднови една война? Имайте предвид, че милиони невинни хора могат да загинат, ако войната бъде възобновена.
Не се поколебах.
— Да, сър! Повече от достатъчна причина.
— Повече от достатъчна. Много добре. А един пленник, когото врагът не иска да пусне на свобода, достатъчна причина ли е да се започне или поднови една война?
Тук вече се поколебах. Знаех отговора, който един пехотинец би дал, но не мислех, че това беше отговорът, който той очакваше да чуе от мен. Майор Рид нетърпеливо подхвърли:
— Хайде, хайде, мистър! Ние имаме горна граница от хиляда; призовах те да вземеш под внимание долната граница от един човек. Това не е бизнес и ти не плащаш с полица, на която пише „от един до хиляда фунта“. Даже и в търговията не е възможна такава полица — а началото на нова война е нещо много по-сериозно от изплащането на парична сума. Не би ли било престъпно да се застрашава суверинитетът на цяла страна (на практика две страни), за да бъде спасен един единствен човек? Ами ако той не заслужава това! Или ако вземе да умре след започването на военните действия? Хиляди хора загиват всеки ден при нещастни случаи… така че струва ли си да се колебаеш заради един човек? Отговори! Отговори с „да“ или „не“ — ти задържаш вниманието на класа.
Беше ме поставил на тясно. Усетих, че нервнича и побързах да му дам дежурния отговор на капсулните войни.
— Да, сър!
— Какво „да“?
— Няма значение дали са хиляда — или само един, сър. Трябва да се сражаваме.
— Аха! Броят на военнопленниците е без значение, така ли? Добре. Сега докажи своя отговор.
Отново бях притиснат до стената. Знаех, че това е правилният отгобор, но не знаех защо. Той ме остави да си поблъскам главата и сетне ме подкани със зле прикрита ирония в гласа:
— Говори, мистър Рико. Тук имаме работа с точна наука. Вие изказахте едно математическо твърдение, което трябва да бъде доказано. Иначе някой може да го оспори, като изтъкне по аналогия, че стойността на един картоф е равна, ни повече, ни по-малко, на стойността на хиляда картофа. Не е ли така?
— Не, сър.
— Защо не? Докажи го!
— Хората не са картофи.
— Добре, добре, мистър Рико. Мисля, че достатъчно напрегнахте уморения си мозък за днес. Утре искам да получа в час писмено доказателство на моя първоначален въпрос, изразено чрез средствата на символната логика, вместо нов устен отговор. Ще ти подскажа малко. Виж забележка седма в края на днешната глава. Мистър Салмон! Как се е достигнало до сегашната политическа ситуация след епохата на Безредиците? И в какво се състои нейното морално оправдание?
В началото Сали се затрудни. Едва ли някой би могъл да обясни точно как се е появила федерацията; тя като че ли се бе развила от само себе си. Когато националните правителства от края на XX век се дискредитирали напълно, нещо е трябвало да запълни появилия се вакуум и в резултат на това в много случаи на власт бяха дошли завърнали се от войната ветерани. Те били загубили войната, повечето от тях нямали работа и мнозина били огорчени до дъното на душата си от условията на Договора от Ню Делхи, но вече знаели как да вървят към набелязаната цел. Не е било революция, а по-скоро нещо подобно на събитията в Русия през 1917 година — системата се разпаднала и се образувал вакуум, после някой друг излязъл на преден план.
Според историците движението на ветераните се зародило в Абърдийн, Шотландия. Неколцина бивши военни се събрали една вечер като нощни стражи и взели решение да спрат размириците и вълненията. Те сметнали за необходимо да не допускат никой друг, освен ветерани, в своя комитет. В началото действали съвсем произволно — доверявали се по малко един на друг, но не се доверявали на никого извън своя кръг. Това, което започнало като извънредна мярка, се превърнало в конституционна практика… за едно или две поколения.
Вероятно тези Шотландски ветерани са се споразумели да не допуснат някакви си проклети печалбари, спекуланти, черноборсаджии, експлоататори, дезертьори и шибани цивилни да им се месят. Отделните слоеве на населението трябвало да се подчиняват, докато военните сложат всичко в ред. При положение, че не си струвало цивилните да бъдат допускани до властта, членовете на комитета оповестили, че ще дадат една нова насока на общественото развитие и дори обесили двама от своите, които били колаборационистки настроени. Историците са на мнение, че антагонизмът между цивилните и завърналите се от фронтовата линия войници тогава бил много по-силен, отколкото можем да си представим днес.