Бях плътно пристегнат към седалката си — корем, чело, пищяли. Но треперех по-лошо от всякога.
Когато се отделиш от кораба, ти става по-леко. Отначало седиш сам в пълна тъмнина, омотан като мумия, за да се намалят последствията от ускорението и едва си в състояние да дишаш. Знаеш, че около теб в капсулата има само азот и не бива да снемаш шлема си, (което не е и възможно, въпреки цялото ти желание). Пълно е с капсули като твоята и ако корабът бъде поразен преди да те изстрелят, ти най-спокойно си умираш там, без да си си прочел молитвата, неспособен да се движиш и напълно безпомощен. Безкрайното очакване в тъмнината е онова, което предизвиква треперенето — мисълта, че са те забравили… че корабът е пронизан от снаряд и се върти на орбита, мъртъв. Скоро и ти ще умреш, задушавайки се, застопорен неподвижно в разбитата му черупка. Или пък корабът ще излезе от орбита и ти ще си получиш своето долу, ако преди това не се изпечеш, докато падаш към повърхността на планетата…
Най-сетне програмата за изстрелване заработи и аз спрях да треперя. Когато жена-пилот държи в ръцете си управлението на кораб, не очаквай никакви удобства. Ще получиш синини навсякъде, където това е възможно. Да, аз зная, че от тях стават по-добри пилоти, отколкото от мъжете; реакциите им са по-бързи и това увеличава шансовете на всички ни да успеем. Но все пак те с нищо не могат да ти помогнат, когато на гърба ти се стоварва десет пъти по-голямо тегло от твоето собствено.
Трябва да се признае, че капитан Деладрие познава работата си. Дори не усетих кога „Роджър Йънг“ се закова на място. Изведнъж я чух да командва:
— Централният отсек… залп! — и се разнесоха два металически плясъка, когато Джели и неговият действащ взводен сержант се откъснаха от кораба. И незабавно след това:
— Ляв и десен отсек — автоматичен залп!
Ето че и ние, останалите, започнахме да се спускаме.
Бум! И твоята капсула се изтласква някъде напред, на ново място. Бум! И тя се изтласква отново, също както патроните, които зареждат магазина на старинно автоматично оръжие. Какво пък, точно така е в действителност… само дето цевите на пушката бяха заменени от дългите тунели на крайцерските отсеци, построени в един космически пехотен преносител и всеки патрон представляваше капсула, толкова голяма, че да побере един десантчик с цялото му полево снаряжение.
Бум! Обикновено бях номер трети и напусках рано корабната палуба. Сега съм „Опашатия Чарли“ и излизам последен подир три отделения. Това поражда отегчително очакване у непривикналия, дори и всяка секунда да бъде изстрелвана по една капсула. Опитах се да броя трясъците. Бум! (дванайсет), бум! (тринайсет), бум! (четиринайсет — с един странен призвук, празната капсула, в която трябваше да бъде Дженкинс), бум!…
И дрън! — мой ред е, капсулата ми се хлъзга в камерата за отстрел — после ТРЯС! — експлозията при изтласкването поразява сетивата с такава сила, в сравнение с която светкавичната маневра на капитана при спирането на кораба ми се струва като любовна ласка.
После изведнъж нищо.
Съвсем нищо. Нито звук, нито натиск, нито тежест. Плуване в тъмнината… свободно падане, може би от височина тридесет мили. Истинска атмосфера още няма, падаш безтегловно към повърхността на планета, която никога не си виждал. Но сега аз не треперя; това, което изтощава, е предварителното чакане. След като веднъж се спуснеш, вече не ти е чак толкова зле — защото ако нещо не е наред, бедата ще те сполети толкова бързо, че няма да забележиш кога си умрял.
Почти внезапно усетих как капсулата ми се друса и вибрира, тежестта на тялото ми се възвръщаше бързо и скоро достигнах пълното си тегло. (Бяха ни казали, че силата на тежестта на тази планета е малко по-малка от земната). Клатушкането означаваше, че капсулата вече е навлязла в горните слоеве на атмосферата. Един пилот, който е истински артист в своята професия (а нашият капитан беше именно такъв), ще се приближи и ще изстрелва капсулите така, че тяхната скорост да съвпадне със скоростта на въртене на планетата. От това зависи точността на приземяването им. Заредените капсули са тежки, те си проправят път през атмосферата, без да бъдат отнасяни твърде надалеч, но са застрашени да се разпилеят при падането, а звездният пехотинец да загуби част от съвършената форма, в която се спуска. Един небрежен пилот може да разтегне ударната група върху толкова широк терен, че тя да не може да се събере на мястото на срещата за оттегляне, а още по-малко да изпълни мисията си. Пехотинецът може да се бие само ако някой друг го поддържа в зоната му; в това отношение, предполагам, пилотите със своята дейност са също толкова важни, колкото и ние.