Достатъчно! Дейвид затвори лаптопа и отиде в кухнята, за да си вземе кафето. Изкъпа се, тихо се облече, целуна Хелън и провери дали Ема е заспала. После излезе навън. Когато зави по Престън Авеню, забеляза, че лампите във „Финли и Фиг“ светят. Беше 5:45 ч. и Уоли работеше усърдно. Чудесно, помисли си Дейвид. Вероятно младши съдружникът бе открил нова теория, която можеха да представят пред Надин Карос и Хари Сийрайт, за да избегнат пълното унижение. Но колата на Уоли не бе паркирана зад сградата. Задната врата беше отключена. Предната също. Прели обикаляше нервно първия етаж. Уоли не беше в кабинета си; от него нямаше и следа. Дейвид заключи вратите и отде на горния етаж, последван от кучето. На бюрото му не се виждаха нови съобщения или имейли. Той се обади на мобилния телефон на Уоли и попадна на гласовата му поща. Стори му се странно, но навиците на Уоли често се променяха. Двамата с Оскар обаче никога не забравяха да заключат кантората и да изгасят лампите.
Дейвид се опита да прегледа някои материали, но не можеше да се концентрира. Нервите му бяха изострени докрай заради делото, но сега не го напускаше усещането, че нещо не е наред. Слезе долу и огледа набързо кабинета на Уоли. Кошчето до шкафа беше празно. Дейвид не обичаше да се рови из чужди вещи, но все пак отвори няколко чекмеджета. Не откри нищо интересно. В кухнята до тесния хладилник имаше високо цилиндрично кошче, където изхвърляха утайката от кафето и празните опаковки от храна и напитки. Дейвид извади белия найлонов плик, отвори го широко и намери онова, от което се страхуваше — празна бутилка от водка „Смирноф“. Дейвил я взе и я изплакна на чешмата. После изми ръцете си и я занесе на горния етаж. Седна на бюрото и се втренчи задълго в нея.
Уоли си бе поръчал няколко бири на обяд, след което бе прекарал част от нощта в кантората, пиейки водка. В даден момент бе решил да се прибере у дома. Очевидно си беше тръгнал пиян, тъй като бе забравил да изгаси лампите и да заключи вратите.
Двамата с Дейвид се бяха разбрали да пият кафе в седем сутринта и да обсъдят набързо стратегията си. В седем и петнайсет Дейвид започна да се тревожи. Обади се на Рошел и я попита дали скоро е разговаряла с Уоли.
— Не. Да не се е случило нещо? — попита тя, сякаш лошите новини за Уоли дебнеха зад всеки ъгъл.
— Не, просто трябва да го намеря. Ти ще дойдеш в осем, нали?
— Тъкмо излизам от къщи. Ще се отбия за малко при Оскар и идвам.
Дейвид понечи да се обади на Оскар, но се отказа. Само преди шест дни му бяха поставили троен байпас и той не искаше да го притеснява. Обиколи кантората, нахрани Прели и отново набра номера на Уоли. Нищо. Рошел се появи точно в осем с новините, че Оскар се чувства добре и не е виждал Уоли.
— Не се е прибрал снощи — добави тя.
Дейвид извади празната половинлитрова бутилка и каза:
— Намерих я в кошчето в кухнята. Уоли се е напил тук тази нощ. Забравил е да изгаси лампите и да заключи.
Рошел се втренчи в бутилката и едва не се разплака. Тя бе помагала на Уоли в предишните му битки и го бе окуражавала при всяко лечение. Беше му държала ръката, беше се молила и страдала заради него. Бе споделяла радостта му, докато той броеше дните си на трезвеност. Една година, две седмици и два дни. А сега Рошел и Дейвид наблюдаваха празната бутилка.
— Май не се е справил с напрежението — заяви Дейвид.
— Когато Уоли пропада, последствията са пагубни. Всеки път е по-лош от предишния.
Дейвид остави бутилката на масата и каза:
— Но той толкова се гордееше, че е трезвен. Не мога да повярвам.
Онова, което действително не можеше да повярва, бе, че звездният им отбор (познат още като „тримата смешници“) бе останал с един-единствен член. Въпреки че двамата съдружници не разполагаха с никакъв опит в съдебната зала, в сравнение с него те бяха истински ветерани.
— Смяташ ли, че ще се яви в съда? — попита Дейвид.
Не, помисли си Рошел, но не й даваше сърце да му каже истината.