— Само някои моменти.
— Никога не съм виждал по-пиян човек. Беше Прекарал целия ден в някакъв бар, нали?
— Аха.
— Едва се държеше на крака. А после замахна към оня нещастник Гоулстън от другата страна на улицата и за малко не го улучи.
— Знам, чух за случката.
— Двамата с Оскар се спогледахме и си казахме: „Момчето има потенциал.“ — Настъпи кратка пауза и Уоли се отнесе нанякъде. — Повърна два пъти. А сега кой е трезвен и кой пиян?
— Ще ти помогнем да се справиш.
Тялото на Уоли спря да се тресе и той млъкна. За дълго.
— Понякога чудиш ли се защо изобщо си дошъл тук, Дейвид? Ти имаше всичко — кариера в престижна фирма, огромна заплата, живот в бързата лента.
— Не съжалявам за нищо, Уоли — заяви Дейвид.
Думите му до голяма степен бяха искрени.
Последва друга дълга пауза. Уоли обгърна чашата си с длани и се втренчи в нея.
— Какво ще стане с мен, Дейвид? Вече съм на четирийсет и шест, по-беден от всякога и безкрайно унизен. Пияница, който постоянно се забърква в неприятности. Бездарен уличен адвокат, който вярваше, че може да играе във висшата лига.
— Сега не е моментът да мислиш за бъдещето, Уоли. Първо трябва да изтрезнееш като хората. Едва когато изчистиш целия алкохол от организма си, ще си способен да вземаш решения.
— Не искам да стана като Оскар. Той е със седемнайсет години по-възрастен от мен. Не мога да си представя, че след седемнайсет години отново ще бъда тук и ще се занимавам със същите глупости всеки ден. Разбираш ли, Дейвид? Благодаря ти.
— Няма защо.
— Ти искаш ли да си тук след седемнайсет години?
— Не съм мислил за това. Просто се опитвам да приключа с делото.
— Кое дело?
Уоли не изглеждаше така, сякаш се майтапи или преструва. Ето защо Дейвид реши да не му казва нищо.
— Последното ти лечение е било преди година, нали, Уоли?
Той се намръщи, като се мъчеше да си спомни точната дата.
— Какъв ден е днес?
— Сряда, двайсет и шести октомври.
Уоли кимна.
— Да, през октомври миналата година. Останах цели трийсет дни. Страхотно си изкарах.
— В коя клиника беше?
— О, в „Харбър Хаус“, северно от Уокийган. Любимото ми място. Намира се точно до езерото. Много е красиво. Трябва да се обадим на Патрик.
Той посегна към портфейла си.
— Кой е Патрик?
— Моят терапевт — отвърна Уоли и му подаде визитна картичка.
Харбър Хаус. Началото на нов живот. Патрик Хейл, ръководител на екип.
— Можеш да звъннеш на Патрик по всяко време на денонощието. Това му е работата.
Дейвид остави съобщение на гласовата му поща, като каза, че е приятел на Уоли Фиг и трябва спешно да говори с него. Секунди по-късно телефонът му завибрира. Беше Патрик. Съжаляваше дълбоко за лошите новини, но изрази готовност да помогне веднага.
— Не го изпускайте от очи — предупреди Патрик. — Моля ви, докарайте го тук незабавно. Ще се срещнем в клиниката след час.
— Да тръгваме, човече — заяви Дейвид и хвана Уоли за ръката.
Той се изправи и успя да запази равновесие. Двамата излязоха ръка за ръка от кантората и отидоха до джипа на Дейвид. Когато стъпиха на магистрала И-94, водеща на север от града, Уоли захърка отново.
С помощта на джипиеса Дейвид намери „Харбър Хаус“ час по-късно. Беше малка частна клиника, сгушена в горите северно от Уокийган, щата Илиной. След като не успя да събуди Уоли, Дейвид го остави в колата и влезе сам вътре. Патрик Хейл го чакаше в приемната. Той изпрати двама санитари с бели престилки да доведат Уоли. След пет минути го докараха на носилка. Уоли продължаваше да спи непробудно. Дейвид последва Патрик в малък кабинет, където трябваше да се попълнят необходимите документи.
— Колко пъти е лежал тук? — попита Дейвид, за да наруши мълчанието. — Явно познава мястото доста добре.
— Опасявам се, че подобна информация е конфиденциална, поне що се отнася до нас.
Любезната усмивка бе изчезнала в момента, в който Патрик затвори вратата на кабинета.
— Извинете.
Патрик разглеждаше няколко документа в една папка.
— Имаме малък проблем със сметката на Уоли, мистър Зинк. Не знам как ще го разрешим. Когато Уоли бе изписан преди година, застраховката му покриваше само хиляда долара на ден за лечението. Поради високото ниво на услугите ни, добрите резултати и отличния ни персонал престоят тук струва по хиляда и петстотин на ден. Уоли си тръгна със задължения в размер на четиринайсет хиляди. Междувременно направи няколко плащания, но все още му остават единайсет хиляди.