Правната асистентка надраска нещо в бележника си и го подаде на шефа си.
„Чудя се колко му плащат.“
Дейвид написа отговора с толкова сериозно изражение, сякаш двамата обсъждаха огромен пропуск в показанията на лекаря.
„Много.“
Надин Карос и доктор Киндорф продължиха с професионалната си бейзболна тренировка. Адвокатката му подаваше умело топката, а експертът замахваше с бухалката и я изпращаше далеч извън игралното поле. Заседателите мълчаливо ги насърчаваха.
Когато съдия Сийрайт попита Дейвид дали смята да предприеме кръстосан разпит, той се изправи и отвърна любезно:
— Не, ваша чест.
За да спечели симпатиите на афроамериканската част от заседателите, Надин призова доктор Търстън — достолепен чернокож джентълмен със сива брада и елегантен костюм. Доктор Търстън също беше от Чикаго и ръководеше екип от трийсет и пет кардиолози и сърдечни хирурзи. В свободното си време преподаваше в Медицинския факултет на Чикагския университет. В стремежа си да ускори нещата Дейвид заяви, че не оспорва квалификациите му. Доктор Търстън и колегите му бяха предписвали „Крейокс“ на десетки хиляди пациенти през изминалите шест години. Резултатите бяха блестящи и не се наблюдаваха никакви странични ефекти. Според него лекарството беше не само безобидно, но и чудотворно. Експертът приемаше отсъствието на „Крейокс“ като доста негативен факт и с нетърпение чакаше завръщането му в търговската мрежа, за да продължи да го предписва на пациентите си. С изключително драматичен тон доктор Търстън разкри пред заседателите, че той самият е вземал медикамента цели четири години.
За да привлече вниманието на единствената латиноамериканка сред заседателите, защитата повика доктор Роберта Секеро — кардиоложка и изследователка от клиниката „Майо“ в Рочестър, щата Минесота. Дейвид отново прие безусловно квалификациите й. Както всички очакваха, доктор Секеро пееше като птиче в ранна пролетна утрин. Повечето й пациенти бяха жени и лекарството им помагаше да се справят с излишните килограми. Според нея не съществуваха статистически данни в подкрепа на твърдението, че пациентите, вземащи „Крейокс“, са изложени на по-голям риск от инфаркт. Заедно с колегите си тя бе изследвала обстойно влиянието на медикамента и не бе открила нищо обезпокоително. В двайсет и пет годишната си практика като кардиолог доктор Секеро никога не бе срещала по-безобидно и ефикасно лекарство.
Палитрата стана съвсем пълна, когато мисис Карос призова на свидетелското място един млад корейски лекар от Сан Франциско, който учудващо много приличаше на заседател номер 19. Доктор Панг ентусиазирано защити „Крейокс“ и изрази разочарованието си от изтеглянето му от пазара. Той бе препоръчвал медикамента на стотици пациенти и бе наблюдавал отлични резултати.
Дейвид нямаше въпроси и към доктор Панг. Не смяташе, че е разумно да противоречи на толкова известни лекари. Какво можеше да направи — да спори за медицина с най-добрите специалисти в бранша ли? Не, в никакъв случай. Той остана на мястото си, като непрекъснато поглеждаше часовника си. Стрелките се движеха ужасно бавно.
Не съществуваше и най-малкото съмнение, че ако един от заседателите беше с литовски произход, Надин веднага щеше да извади от магическата си шапка някой експерт с литовска фамилия и отлични квалификации.
Петият свидетел беше главната кардиоложка в Института по медицина „Файнбърг“ към Северозападния университет. Името й беше доктор Паркин и показанията й леко се различаваха от предишните. Тя бе специално наета, за да се запознае с медицинската история на Пърси Клопек. Лекарката бе анализирала всичките му заболявания от дванайсетгодишна възраст, както и здравните картони на неговите братя, сестри и родители. Освен това беше интервюирала приятели и колети на Пърси. Преди да умре, той приемал „Принзид“ и „Леватол“ за високо кръвно, инсулин за диабет, „Бекстра“ за артрит, „Плавикс“ за разреждане на кръвта, „Колестид“ за атеросклероза и „Крейокс“ за повишен холестерол. Любимият му антидепресант бил „Ксанакс“, който той вземал назаем от приятели, крадял от Айрис или поръчвал онлайн. Според един от колегите му Пърси вземал медикамента всеки ден, за да се пребори със стреса от съжителството с „онази жена“. От време на време ползвал и „Федамал“ — лекарство без рецепта за потискане на апетита, което трябвало да му помогне да се храни по-малко, но всъщност довело до обратния ефект. Пърси бе пушил в продължение на двайсет години, но бе успял да се откаже на 41-годишна възраст с помощта на „Никорол“, дъвка със съдържание на никотин, известна с високия си процент на пристрастяване. Той я дъвчел непрекъснато, като стигнал до поне три опаковки на ден. Кръвните изследвания, взети година преди смъртта му, показвали, че черният дроб на Пърси е бил силно увреден. Починалият обичал да пие джин и според данните от кредитната му карта, изискани от мисис Карос, си купувал три бутилки седмично от близкия магазин „Билбос Спиритс“ на Стантън Авеню. Често се чувствал зле сутрин, оплаквал се от главоболие и държал две големи опаковки „Ибупрофен“ на разхвърляното си бюро в работата.