Когато доктор Паркин завърши дългия си разказ за навиците и здравословното състояние на Пърси, стана ясно, че не е честно вината за смъртта му да бъде хвърлена върху едно-единствено лекарство. Тъй като не бе направена аутопсия — Айрис бе твърде разстроена, за да мисли за подобно нещо, — не съществуваше красноречиво доказателство, че Пърси е умрял от инфаркт. Смъртта можеше да се дължи на „остра дихателна недостатъчност“ — състояние, което определено не беше съвсем конкретно.
Уоли и Оскар бяха обсъдили варианта да ексхумират тялото, за да се сдобият с по-ясна представа за причините, довели до кончината на Пърси, но Айрис направо бе побесняла. Освен това ексхумацията, аутопсията и повторното погребение щяха да струват почти десет хиляди долара — сума, която Оскар нямаше намерение да плати.
Според доктор Паркин Пърси Клопек бе умрял млад, тъй като генетично бе предразположен към ранна смърт, навярно ускорена допълнително от нездравословния му начин на живот. Тя изрази и мнението, че е невъзможно да се определи комплексният ефект на изумителния коктейл от медикаменти.
Горкият Пърси, помисли си Дейвид. Той бе водил кратък безинтересен живот и бе починал спокойно в съня си, без дори да предполага, че някой ден навиците и болестите му ще бъдат обсъждани в такива подробности от напълно непознати хора на публичен съдебен процес.
Твърденията на лекарката бяха унищожителни и Дейвид не желаете да се връща към никое от тях при евентуален кръстосан разпит. В дванайсет и половина съдия Сийрайт обяви почивка до два часа. Дейвид и Хелън излязоха навън и се отдадоха на заслужен дълъг обяд. Дейвид поръча бутилка бяло вино и Хелън, която рядко пиеше алкохол, също се наслади на една чаша. Те вдигнаха наздравица за Пърси. Почивай в мир.
Според аматьорското мнение на Дейвид Надин и защитата претърпяха частичен неуспех при появата на първия свидетел от втората половина на деня. Казваше се доктор Личфийлд. Работеше като кардиолог и сърдечен хирург в световноизвестната клиника в Кливланд, където приемаше пациенти, преподаваше и се занимаваше с научни изследвания. Предстоеше му досадната задача да представи пред заседателите последната ехокардиограма на Пърси — същия видеозапис, с който доктор Борзов едва не ги бе приспал. Тъй като усети, че още една прожекция няма да бъде приета особено добре, Надин натисна газта и реши да премине към съкратената версия на показанията. Изводът: не се наблюдаваше регургитация на кръв от митралната клапа, нито увеличение на лявата сърдечна камера. Дори и пациентът наистина да бе починал от инфаркт, причината не можеше да бъде установена.
Тоест Борзов беше глупак.
Дейвид за кратко си представи как Уоли лежи в някое удобно легло в „Харбър Хаус“, облечен с нощница, пижама или каквото му бяха дали от клиниката. Навярно вече беше трезвен и напълно спокоен благодарение на силните медикаменти. Може би четеше или просто гледаше към езерото Мичиган и мислите му бяха на милиони километри от касапницата в зала 2314. А всичко се бе случило по негова вина. В месеците, през които бе обикалял като луд из Чикаго, за да посещава долнопробни погребални агенции и да раздава брошури във фитнес зали и заведения за бързо хранене, Уоли не бе проучил и за минута физиологичните и фармакологичните характеристики на „Крейокс“, нито потенциалния му ефект върху сърдечните клапи. Той просто бе приел с огромен ентусиазъм, че лекарството е вредно, след което, насърчаван от умници като Джери Алисандрос и други мастити адвокати, се бе присъединил към целия цирк и бе започнал да брои парите. А сега, докато си почиваше в клиниката, дали изобщо се сещаше за делото, което Дейвид бе принуден да поеме, след като двамата с Оскар се бяха оттеглили и ближеха раните си? Не, помисли си Дейвид, Уоли не се тревожеше за делото. Той имаше по-големи проблеми — изтрезняването, фалита, кариерата, фирмата.