Следващият свидетел беше професор и учен от Харвард, който бе изследвал „Крейокс“ и бе написал дълга статия в Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин в защита на медикамента. Дейвид предизвика няколко усмивки, когато заяви, че не поставя под въпрос биографията на професора.
— Ваша чест, щом докторът е възпитаник на Харвард, квалификациите му със сигурност са изключителни. Вярвам, че е отличен експерт.
За щастие заседателите не знаеха, че Дейвид е завършил право в Харвард. В противен случай шегата му едва ли щеше да бъде приета положително. Бившите студенти от Харвард, които се хвалеха с образованието си, не бяха особено популярни в Чикаго.
„Доста глупав коментар“, гласеше бележката на правната асистентка.
Дейвид не й отговори. Наближаваше четири следобед и той просто искаше да се прибере у дома. Професорът описа подробно изследователските си методи. Нито един от заседателите не го слушаше. Повечето изглеждаха отегчени от напразните усилия да упражнят гражданския си дълг. Ако демокрацията се крепи на подобни устои, Господ да ни е на помощ.
Дейвид се чудеше дали заседателите вече са обсъдили решението си. Всяка сутрин и всеки следобед съдия Сийрайт изнасяше добре познатата лекция за непозволените контакти, забраната срещу четенето на вестници и статии в интернет, както и необходимостта от мълчание относно делото, докато двете страни не приключеха с излагането на доказателствата. Съществуваха множество научни изследвания върху поведението на журито и динамиката на груповите решения. Според повечето от тях съдебните заседатели нямаха търпение да обсъдят адвокатите, свидетелите и дори съдията. Обикновено се сближаваха, разделяха се на лагери и започваха да дискутират предварително решението си. Рядко обаче го правеха като цяла група. По-често се случваше да крият един от друг неофициалните си срещи.
Дейвид игнорира показанията на експерта от Харвард и разлисти няколко страници от бележника си. После продължи работата по черновата на писмото си:
Уважаеми…,
Бих искал да ви представя семейството на Туя Хаине, петгодишния син на двама бирмански имигранти, които живеят нелегално в страната.
Между 20 ноември и 19 май тази година Туя беше пациент в детската болница „Лейкшор“ тук, в Чикаго. Той бе приел почти смъртоносно количество олово и на няколко пъти се наложи да го поставят на изкуствено дишане. Според лекарите, чиито становища прилагам към настоящото писмо, Туя страда от тежко и дълготрайно мозъчно увреждане. Специалистите не очакват да живее повече от няколко години, но той може да изкара още двайсет.
Източникът на оловото, погълнато от Туя, е играчка, произведена в Китай и внесена от вашата дъщерна фирма „Гъндърсън Тойс“. Играчката, предназначена за Хелоуин, се казва „Грозни зъби“. Според доктор Биф Сандрони, токсиколог, за когото вероятно никога не сте чували, изкуствените зъби са покрити с ярка цветна боя, съдържаща големи количества олово. Към писмото прилагам екземпляр от доклада на доктор Сандрони. Вярвам, че четивото ще ви се стори интересно.
Заедно с него ще намерите и копие от съдебния иск, който смятам да подам срещу „Сонеста Геймс“ във федералния съд в Чикаго в най-близко бъдеще.
Ако желаете да обсъдим…
— Имате ли въпроси към свидетеля, мистър Зинк? — прекъсна го съдия Сийрайт.
Дейвид стана бързо и заяви:
— Не, ваша чест.
— Добре, часът е пет и петнайсет. Закривам заседанието до девет сутринта със същите инструкции към заседателите.
Уоли беше в инвалидна количка. Носеше бял памучен халат и евтини брезентови чехли. Един санитар го докара в стаята за посещения, където го чакаше Дейвид. Той стоеше до големия прозорец и гледаше втренчено в мрака, обгърнал езерото Мичиган. Санитарят излезе от стаята и двамата останаха сами.
— Защо си в инвалидна количка? — попита Дейвид и се отпусна в едно кожено кресло.
— Чувствам се замаян — отвърна Уоли бавно и тихо. — Следващите няколко дни ще ми дават хапчета, за да… успокоят нещата. Ако се опитам да ходя, може да падна и да си счупя главата или нещо подобно.