— Отдавна — отговори Абнър и пъхна визитна картичка в джоба му. — Обади ми се утре да уредим сметката.
Хванати под ръка, двамата се повлякоха към вратата и излязоха. Таксито чакаше до тротоара. Абнър отвори задната врата, бутна Дейвид на седалката, каза на шофьора: „Имаш грижата“, и затвори вратата.
Дейвид го видя как изчезва в бара, после погледна шофьора.
— Как ти е името?
Шофьорът измънка нещо неясно и Дейвид кресна:
— Не можеш ли да говориш английски?
— Накъде, сър? — попита шофьорът.
— Е, това беше хубав въпрос. Знаеш ли някой добър бар наоколо?
Шофьорът поклати глава.
— Не съм готов да се прибера у дома, защото тя е там и такова… олеле!
Вътрешността на таксито бе почнала да се върти. Отзад долетя сърдитият писък на клаксон. Шофьорът подкара напред.
— Не толкова бързо — каза Дейвид със затворени очи. Движеха се едва с петнайсет километра в час. — Карай на север.
— Трябва ми адрес, сър — каза шофьорът, завивайки по „Саут Диърборн“. Движението вече беше бавно и натоварено.
— Може да ми призлее — каза Дейвид, като преглътна с усилие и се помъчи да отвори очи.
— Моля ви, не в колата ми.
На пресекулки изминаха две пресечки. Дейвид успя да се успокои.
— Дайте адрес, сър — повтори шофьорът.
Дейвид отвори лявото си око и надникна през прозореца. До таксито бе спрял автобус, препълнен с уморени работници. Ауспухът му бълваше синкави облаци. Отстрани имаше надпис, рекламиращ услугите на адвокатска кантора „Финли и Фиг“. „Шофиране в нетрезво състояние? Потърсете експертите“. Следваше адресът с по-дребни букви. Дейвид отвори дясното си око и за момент зърна усмихнатото лице на Уоли Фиг. Съсредоточи се върху думите „нетрезво състояние“ и се зачуди дали не могат някак да му помогнат. Беше ли виждал и друг път такива реклами? Беше ли чувал за тия типове? Не беше сигурен. Всичко се замъгляваше; всичко губеше смисъл. Изведнъж таксито отново се завъртя, този път по-бързо.
— Престън Авеню четиристотин и осемнайсет — каза той на шофьора и загуби съзнание.
Рошел никога не бързаше да си тръгва, защото нямаше желание да се прибира. Колкото и напрегната да ставаше понякога атмосферата в кантората, винаги беше за предпочитане пред хаоса в нейния претъпкан апартамент.
Разводът на семейство Фландър потръгна трудно, но след изкусната манипулация на Оскар всичко влезе в отъпкания коловоз. Мисис Фландър нае фирмата и плати аванс от седемстотин и петдесет долара. В крайна сметка разводът щеше да бъде уреден по взаимно съгласие, но не преди Оскар да оскубе от нея поне два бона. Въпреки всичко той кипеше от яд заради талона за бинго и дебнеше младши партньорът му да се прибере.
Уоли пристигна в пет и половина след изтощително целодневно търсене на жертви на „Крейокс“. Търсенето не бе дало никакъв резултат освен Честър Марино, но Уоли не губеше надежда. Беше надушил нещо голямо. Клиентите чакаха накъде в града и той щеше да ги открие.
— Оскар говори по телефона — каза Рошел. — И е ядосан.
— Какво става? — попита Уоли.
— Пристигна талон за бинго. Триста деветдесет и девет долара.
— Много хитро, нали? Чичо ми играе бинго в Клуба на ветераните.
— Гениално.
Тя му описа набързо положението със семейство Фландър.
— Видяхте ли! — гордо възкликна Уоли. — Номерът мина. Трябва да ги докараме тук, мис Гибсън, винаги съм го казвал. Ония триста деветдесет и девет долара са само примамка, после дръпваме въдицата. Оскар се е справил чудесно.
— Ами ако ни обвинят във фалшива реклама?
— Повечето ни реклама е фалшива. Чували ли сте за „Крейокс“? Лекарство за понижаване на холестерола.
— Може би. Защо?
— То убива хора, разбирате ли, и ще ни направи богати.
— Мисля, че съм го чувала и преди. Оскар приключи разговора.
Уоли тръгна право към вратата на Оскар, почука в движение, влезе и каза:
— Чух, че си харесал рекламата ми на талоните за бинго.
Оскар стоеше зад бюрото си с разхлабена вратовръзка, изтощен и зажаднял за едно питие. Преди два часа беше готов за скандал. Сега искаше само да си върви.
— Я стига, Уоли! Талони за бинго!
— Да, ние сме първата адвокатска фирма в Чикаго, използваща талони за бинго.