Адвокатската фирма „Финли и Фиг“ е в челните редици на юридическата битка срещу „Крейокс“. Скоро ще се включим в общонационалния колективен иск и изключително сложната борба за изправяне на „Варик“ пред съда.
Нуждаем се от вашето съдействие! Ако вие или някой ваш познат сте употребявали „Крейокс“, може би имате основание за иск. И по-важно, ако знаете за човек, който е вземал „Крейокс“ и е получил сърдечен удар, молим да ни се обадите незабавно. Само след броени часове адвокат от „Финли и Фиг“ ще бъде на ваше разположение в дома ви.
Не се колебайте. Позвънете сега. Очакваме огромни обезщетения.
— Оскар видя ли го? — попита Рошел.
— Още не. Много е добро, нали?
— Истина ли е?
— Абсолютна истина, мис Гибсън. Това е нашият звезден миг.
— Поредната златна мина?
— Повече от златна мина.
— И искате да изпратим три хиляди писма?
— Да. Вие ги принтирайте, аз ще ги подпиша, слагаме ги в пликове и заминават с днешната поща.
— Това прави над хиляда долара за пощенски разходи.
— Мис Гибсън, само един иск по делото „Крейокс“ ще докара адвокатски хонорари от около двеста хиляди долара. Най-малко. Може да стигнат и до четиристотин хиляди. Пресметнете сама какво става, ако намерим десет случая.
Рошел пресметна и съпротивата й почна да се разклаща. Обзеха я сладостни видения. В правните списания и бюлетини, които редовно минаваха през бюрото й, бе виждала хиляди истории за големи присъди и големи споразумения. Както и за седемцифрени хонорари.
Със сигурност и тя би получила тлъста премия.
— Добре — каза Рошел и бутна вестника настрани.
Малко по-късно избухна втората разправия заради „Крейокс“ между Оскар и Уоли. Когато пристигна в девет, Оскар нямаше как да не забележи трескавата дейност в приемната. Рошел тракаше на компютъра. Принтерът работеше на пълни обороти. Уоли подписваше писмата. Дори Прели беше буден и зяпаше.
— Каква е тая работа? — попита Оскар.
— Чуваш звука на трудовия капитализъм — бодро отговори Уоли.
— Какво означава това, по дяволите?
— Защитаваме правата на страдащите. Служим на клиентите. Прочистваме пазара от опасни продукти. Изправяме пред съда корпоративни вредители.
— Гоним линейки — подметна Рошел.
Оскар ги изгледа с отвращение, продължи към кабинета си и затръшна вратата. Още преди да си свали палтото и да остави чадъра, Уоли изникна пред бюрото му с кифла в едната ръка и писмо в другата.
— Трябва да прочетеш това, Оскар. Гениално е.
Оскар зачете и с всеки абзац бръчките по челото му ставаха все по-дълбоки. Когато свърши, той каза:
— Стига, Уоли, пак ли? Колко такива ще пратиш?
— Три хиляди. До всички в списъка на клиентите.
— Какво? Помисли за пощенските разноски. Помисли за загубата на време. Ще прахосаш следващия месец да търчиш насам-натам и да дрънкаш за „Крейокс“, ще хвърлиш поне сто часа в търсене на безнадеждни случаи и така нататък. Стига, Уоли, вече сме минали по тоя път. Вземи да направиш нещо полезно.
— Например?
— Например да висиш в някое спешно отделение и да чакаш истински случай. Аз ли ще те уча как се намират добри клиенти?
— Писна ми от тия глупости, Оскар. Искам да направя пари. Хайде поне веднъж да играем на едро.
— Жена ми взема това лекарство от две години. Обожава го.
— Каза ли й да спре, каза ли й, че то убива хора?
— Не, разбира се.
Докато гласовете им се засилваха, Рошел тихичко се приближи и затвори вратата на кабинета. Тъкмо се връщаше към бюрото си, когато външната врата се отвори. На прага се появи Дейвид Зинк — свеж и трезвен, с широка усмивка, изискан костюм, кашмирен пуловер и две максимално издути чанти.
— Я виж ти, това май е мистър Харвард — каза Рошел.
— Върнах се.
— Изненадана съм, че успяхте да ни намерите.
— Не беше лесно. Къде ми е кабинетът?
— Ами… чакайте да помисля. Не съм сигурна, че има такъв. Може би трябва да попитаме шефовете.