— Но ти можеш да се научиш.
— Мога, разбира се, но никой няма да наеме адвокат с пет години стаж и да му даде добра заплата, за да започне от нулата.
— Значи „Финли и Фиг“ е единственото място, където можеш да работиш?
— Или друга подобна фирма. Ще го приема като семинар за година-две, после може да си открия своя кантора.
— Страхотно. След първия работен ден вече си мислиш за напускане.
— Всъщност не. Мястото ми харесва.
— Ти си луд.
— Да, и се чувствам безкрайно свободен.
13
Масовата кореспонденция на Уоли се оказа пълен провал. Пощата върна половината писма по различни причини. През следващата седмица телефонните обаждания зачестиха, но повечето идваха от бивши клиенти, настояващи да бъдат заличени от списъците на „Финли и Фиг“. Без изобщо да се притеснява, Уоли подаде иск пред Окръжния съд на Северен Илиной от името на Айрис Клопек, Мили Марино и „други, които ще бъдат посочени по-късно“, като твърдеше, че техните скъпи покойници са станали жертва на лекарството „Крейокс“, произвеждано от „Варик Лабс“. Беше решил да поиска обезщетение от сто милиона и настояваше делото да се гледа от съдебни заседатели.
Подаването на документите не бе толкова драматично, колкото му се искаше. Той отчаяно се опита да привлече вниманието на медиите, но не срещна особен интерес. Вместо да подадат иска по интернет, двамата с Дейвид, облечени в най-хубавите си черни костюми, отидоха до съдебната сграда „Евърет Дърксен“ в центъра на Чикаго и собственоръчно връчиха на деловодителя двайсетте старателно подготвени страници. Нямаше нито репортери, нито фотографи и това разтревожи Уоли. Той изнуди един чиновник да щракне снимка на двамата намръщени адвокати, докато подават иска. След като се прибраха в кантората, Уоли прати по мейла снимката и документите до „Трибюн“, „Сън Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Тайм“, „Нюзуик“ и още десетина издания.
Дейвид се молеше снимката да остане незабелязана, но Уоли извади късмет. Един репортер от „Трибюн“ се обади по телефона и незабавно бе свързан с възторжения адвокат Фиг. Рекламната лавина започваше.
На другата сутрин на една от вътрешните страници се появи заглавие: Адвокат от Чикаго атакува „Варик Лабс“ заради „Крейокс“. В статията се описваше накратко същината на иска и се казваше, че местният адвокат Уоли Фиг „се представя за експерт по колективните искове“, а „Финли и Фиг“ е „бутикова фирма“ с богат опит в борбата срещу големи фармацевтични компании. Репортерът обаче се бе поразровил и цитираше двама известни адвокати, които твърдяха, че никога не са чували за подобна кантора. Нямаше и сведения „Финли и Фиг“ да са водили такива дела през последните десет години. От „Варик“ агресивно отхвърлиха всички критики към лекарството, обещаха да водят енергична защита и заявиха, че очакват „справедлив съдебен процес пред безпристрастни заседатели, който да изчисти доброто ни име“. Отпечатаната снимка беше доста голяма. Това поласка самочувствието на Уоли и притесни Дейвид. Изглеждаха невероятна двойка: Уоли оплешивяващ, възпълен и зле облечен, Дейвид висок, строен и много по-млад.
Историята избухна в интернет и телефонът взе да звъни непрестанно. Понякога Рошел не издържаше и Дейвид се притичваше на помощ. Някои от обаждащите се бяха репортери, други — адвокати, ровещи за информация, но преобладаваха потребители на „Крейокс“, объркани и изплашени. Дейвид нямаше представа какво да им каже. Стратегията на фирмата, ако изобщо можеше да се нарече стратегия, беше да преглеждат улова и да подбират смъртните случаи, после, в някакво неопределено бъдеще, да съберат всички пострадали и да ги включат в общия иск. Това не можеше да се обясни по телефона, защото самият Дейвид не го проумяваше напълно.
Докато телефоните звъняха и вълнението нарастваше, дори Оскар излезе от кабинета си и прояви умерен интерес. Малката му фирма никога не бе виждала подобно оживление и… кой знае, може би наистина идваше звездният миг. Може би Уоли най-сетне щеше да излезе прав за нещо. Може би (колкото и невероятно да изглеждаше) това щеше да докара големите пари, което пък би му донесло мечтания развод, последван от незабавно пенсиониране.