Късно следобед тримата адвокати се събраха на масата, за да сравнят впечатленията си. Уоли се потеше от вълнение. Той размаха бележника си и обясни:
— Тук имаме четири чисто нови смъртни случая и трябва веднага да ги привлечем. Участваш ли, Оскар?
— Разбира се, ще поема един — каза Оскар, стараейки се да изглежда недоверчив както винаги.
— Благодаря. А сега, мис Гибсън, има една чернокожа дама, която живее на Деветнайсета улица, недалече от вас — Басит Тауърс номер три. Казва, че мястото било безопасно.
— Няма да ходя в Басит Тауърс — отвърна Рошел. — И от моя апартамент ги чувам как се гърмят.
— Точно това казвах. Само на две крачки от вас е. На прибиране можете да отскочите до там.
— Няма.
Уоли удари с бележника си по масата.
— По дяволите, не виждате ли какво става тук? Тези хора ни умоляват да поемем делата им — дела за милиони долари. След година можем да получим огромно обезщетение. Стоим на прага на нещо голямо, а вие както винаги пет пари не давате.
— Няма да си рискувам живота заради тази фирма.
— Чудесно. Значи, когато се споразумеем с „Варик“ и завалят пари от небето, вие ще се откажете от премията си. Това ли ни казвате?
— Каква премия?
Уоли закрачи към външната врата и обратно към масата.
— Гледай ти колко бързо забравяме. Помните ли делото „Шърман“ миналата година, мис Гибсън? Беше хубавичка катастрофа. Застрахователите платиха шейсет бона. Ние взехме една трета — двайсет хиляди доларчета за добрата стара фирма. Платихме някои сметки. Аз взех седем бона, Оскар също взе седем, а на вас дадохме хиляда. Нали, Оскар?
— Да, а сме го правили и преди — потвърди Оскар.
Докато Уоли говореше, Рошел бързо пресмяташе. Би било жалко да изтърве печалба от лотарията. Ами ако Уоли по изключение се окажеше прав? Той млъкна и за момент настана напрегната тишина. Прели се надигна и изръмжа. Минаха няколко секунди, после в далечината отекна вой на линейка. Звукът се засили, но колкото и да бе странно, никой не пристъпи към прозореца или верандата.
Нима вече бяха загубили интерес към хляба насъщен? Нима малката бутикова фирма изведнъж бе надраснала катастрофите, за да прекрачи към далеч по-доходоносни полета?
— Каква ще е премията ми? — попита Рошел.
— Стига де, мис Гибсън — въздъхна раздразнено Уоли. — Нямам представа.
— Какво да кажа на онази нещастна жена?
Уоли взе бележника си.
— Преди един час разговарях с нея, казва се Полин Сътън, на шейсет и две години. Четирийсетгодишният й син умрял от сърдечен удар преди седем месеца. Бил понапълнял и четири години вземал „Крейокс“ за сваляне на холестерола. Симпатична жена, сега съсипана от мъка. Вземете един от новите ни договори за правни услуги по случая „Крейокс“, обяснете й за какво става дума и я накарайте да подпише. Лесна работа.
— Ами ако почне да пита за делото и обезщетението?
— Уредете среща и я поканете тук. Аз ще отговоря на всичките й въпроси. Важното е да подпише. Ние създадохме гнездо на оси тук, в Чикаго. Вече и най-некадърният преследвач на линейки е хукнал да търси жертви на „Крейокс“. Времето е безценно. Ще се справите ли, мис Гибсън?
— Предполагам.
— Много благодаря. А сега всички тръгваме по задачите си, нали?
Първата им спирка бе една пицария недалече от кантората. Заведението бе част от верига на позорно известна компания, подложена на унищожителни критики в пресата заради предлаганото меню. Едно популярно здравно списание бе анализирало храната там и я бе обявило за опасна и непригодна за консумация. Всичко беше пълно с мазнини и добавки и не се полагаха никакви усилия за приготвяне на нещо що-годе здравословно. Храната се предлагаше на шведска маса срещу смехотворно ниски цени. Веригата се бе превърнала в синоним на тълпи чудовищни дебелаци, които се тъпчат до припадък. А печалбите й растяха до небесата.
Заместник-управителят, пълничък младеж на име Адам Гранд, ги помоли да изчакат десет минути до почивката му. Дейвид и Уоли си намериха сепаре, колкото се може по-далече от шведската маса, което все пак бе твърде близо. Залата беше просторна и Дейвид осъзна, че всичко тук е огромно — чиниите, чашите, салфетките, масите, столовете, сепаретата. Уоли енергично уговаряше по телефона среща с поредния потенциален клиент. Дейвид не можеше да откъсне очи от чудовищно шишкавите клиенти, приведени над дебели пици. Изпитваше жал към тях.