Адам Гранд седна до Дейвид и каза:
— Имате пет минути. Шефът пак се е разкрещял.
— Без да губи време, Уоли подхвана разговора:
— По телефона ми казахте, че преди шест месеца майка ви е починала от сърдечен удар. Била на шейсет и шест и две години вземала „Крейокс“. А баща ви?
— Умря преди три години.
— Моите съболезнования. Може би от „Крейокс“?
— Не, от рак на дебелото черво.
— Имате ли братя, сестри?
— Един брат, живее в Перу. Не би искал да го занимаваме с тези неща.
Дейвид и Уоли трескаво драскаха в бележниците. Дейвид имаше чувството, че трябва да каже нещо важно, но не му хрумваше нищо. Беше тук в ролята на шофьор. Уоли тъкмо се канеше да зададе нов въпрос, когато Адам хвърли бомбата:
— Знаете ли, току-що разговарях с друг адвокат.
Уоли рязко вдигна глава, а очите му се разшириха.
— О, така ли? Как му е името?
— Каза, че бил експерт по „Крейокс“ и можел с лекота да ни докара милион долара. Вярно ли е?
Уоли беше готов за битка.
— Лъже. Ако ви е обещал милион долара, значи е идиот. За парите не можем да обещаем нищо. Обещаваме да ви осигурим най-добрите правни услуги.
— Да де, но ми харесва да чувам от адвоката колко мога да спечеля, нали ме разбирате?
— Можем да ви спечелим много повече от милион — обеща Уоли.
— Е, това вече е приказка. Колко време ще отнеме?
— Година, може би две — обеща пак Уоли и плъзна договора по масата. — Прегледайте това. Договор между нашата фирма и вас като представител на интересите на покойната ви майка.
Адам прегледа набързо текста и попита:
— Нищо не плащам, нали?
— О, не, ние поемаме съдебните разноски.
— Четирийсет процента за вас ми се виждат множко.
Уоли поклати глава.
— Такъв е средният процент в нашия занаят. Стандартно условие. Всеки уважаващ себе си адвокат получава четирийсет на сто. Някои искат петдесет, но не и ние. Мисля, че петдесет не е етично.
Той се озърна за потвърждение към Дейвид, който кимна и се навъси при мисълта за незнайните адвокати, нарушаващи толкова грубо етичните правила.
— Така си е — каза Адам и се подписа.
Уоли грабна договора.
— Чудесно, Адам, взе правилното решение. Добре дошъл на борда. Прибавяме този случай към колективния иск и задвижваме работата с максимална скорост. Имаш ли въпроси?
— Да, какво да кажа на другия адвокат?
— Кажи му, че си избрал най-добрите, „Финли и Фиг“.
— В добри ръце си, Адам — изрече тържествено Дейвид и веднага почувства, че говори като в тъпа реклама. Уоли го стрелна с поглед, сякаш питаше: „Наистина ли?“
— Мисля, че тепърва ще видим, нали? — каза Адам. — Ще разберем, като пристигне големият чек. Обещахте ми над милион, мистър Фиг, и се надявам да си удържите на думата.
— Няма да съжалявате.
— Довиждане — каза Адам и изчезна.
Докато прибираше бележника в чантата си, Уоли каза безгрижно:
— Лесно мина.
— Ти току-що гарантира на този човек над един милион. Разумно ли е?
— Не. Но щом трябва, значи трябва. Ето как стават нещата, младежо. Караш ги да подпишат, качваш ги на борда, угаждаш им, а когато парите тропнат на масата, те вече не помнят какво си им казал. Да речем, че след година на ония от „Варик“ им писне от бъркотията с „Крейокс“ и вдигнат ръце. Да речем, че нашият нов приятел Адам получи по-малко от милион — ти кажи колко, например седемстотин и петдесет хиляди. Е, вярваш ли, че тоя нещастник ще се откаже от толкова много пари?
— Вероятно не.
— Именно. Ще бъде щастлив и изобщо няма да се сети какво сме си приказвали днес. Така стават тия неща. — Уоли хвърли лаком поглед към шведските маси. — Слушай, имаш ли планове за вечеря? Умирам от глад.
Дейвид нямаше планове, но и не искаше да вечеря тук.
— Да, жена ми ще ме чака да хапнем заедно.
Уоли пак погледна хранилката и стадото дебелаци около нея. Застина за миг, после се усмихна широко.
— Каква разкошна идея — промърмори той, явно доволен от себе си.
— Моля?
— Погледни тези хора. Колко е средното им тегло?
— Нямам представа.
— И аз нямам, но ако мен ме смятат за пълен с моите сто и осем кила, то тия тук са над сто и осемдесет.
— Съвсем ме обърка, Уоли.