— Погледни очевидното, Дейвид. Това място е тъпкано с чудовищно дебели типове, половината от които сигурно гълтат „Крейокс“. Обзалагам се, че ако викна сега: „Кой е на «Крейокс»?“, половината от тия нещастници ще вдигнат ръка.
— Недей да го правиш.
— Няма, но не схващаш ли накъде бия?
— Искаш да почнеш да им раздаваш визитки?
— Не, умнико, но трябва да има начин да разберем кои от тях ползват „Крейокс“.
— Но те още не са мъртви.
— И това ще стане. Виж, можем да ги включим във втория иск — за хората с увредено здраве.
— Нещо не схващам, Уоли. Помогни ми. Не трябва ли по някое време да докажем, че лекарството наистина уврежда здравето?
— Естествено, и ще го докажем, когато си наемем експерти. За момента важното е да накараме всички да се подпишат. Тук се води надбягване, Дейвид. Трябва да открием начин да проверим тия хора и да ги накараме да подпишат.
Часът наближаваше шест и ресторантът беше претъпкан. Дейвид и Уоли седяха на единствената празна маса. Към тях се приближи четиричленно семейство — всеки с по две чинии пица. Спряха до сепарето и огледаха заплашително двамата адвокати. Работата ставаше сериозна.
Следващата им спирка бе една къща в квартал близо до летище „Мидуей“. Дейвид спря колата зад стар фолксваген бръмбар на трупчета. Уоли обясняваше:
— Лутър Шмит бил на петдесет и две, когато миналата година умрял от сърдечен удар. Разговарях с вдовицата му Агнес.
Но Дейвид го слушаше с половин ухо. Мъчеше се да повярва, че наистина върши това — обикаля по тъмно из бедните югозападни квартали на Чикаго със своя шеф, който не може да кара поради проблеми с алкохола, озърта се за улични биячи, чука на непознати врати в порутени къщи, без да знае какво има вътре, и всичко това, за да подмами клиенти, преди да е дотичал някой друг адвокат. Какво ли биха си помислили неговите състуденти от Харвард? Колко ли биха се смели? Но Дейвид реши, че всъщност не дава пет пари за това. Всяка адвокатска работа беше по-добра от предишната, а повечето му приятели от университета бяха нещастни. Той за разлика от тях се чувстваше свободен.
Агнес Шмит или се криеше, или не си беше у дома. Никой не им отвори и те побързаха да се оттеглят. Докато караше, Дейвид каза:
— Виж какво, Уоли, наистина бих искал да се прибера у дома при жена си. През последните пет години рядко се виждахме. Време е да наваксам.
— Много е хубава. Напълно те разбирам.
14
Една седмица след подаването на иска фирмата разполагаше с общо осем смъртни случая — впечатляваща бройка, която със сигурност щеше да ги направи богати. Тъй като Уоли го повтаряше непрестанно, бяха започнали да вярват, че всеки от тези случаи ще донесе на „Финли и Фиг“ около половин милион долара чист хонорар. Сметките му бяха несигурни и изпъстрени с догадки, които нямаха никаква реална основа, поне на този предварителен етап от съдебния спор, но тримата адвокати и Рошел вече мислеха в рамките на тия големи пари. Отвсякъде пристигаха негативни новини относно „Крейокс“ и бъдещето на „Варик“ изглеждаше мрачно.
Бяха хвърлили толкова труд да се сдобият с тези клиенти, че се разстроиха много, когато разбраха, че може да им останат само седем. Една сутрин Мили Марино пристигна навъсена в кантората и настоя да се срещне с мистър Фиг. Беше го наела за формалностите около завещанието на съпруга си, после неохотно се съгласи да подаде иск срещу „Крейокс“ като причинители на смъртта му. Зад затворената врата в кабинета на Уоли тя обясни, че не може да проумее как така единият адвокат от фирмата (Оскар) е съставил завещание, което я лишава от значителна ценност — бейзболните картички, — а сега другият (Уоли) работи по изпълнението на същото завещание. Според нея това беше очебиен конфликт на интереси и отгоре на всичко ужасно подло. От разочарование тя се разплака.
Уоли се помъчи да обясни, че адвокатите са обвързани с правила за конфиденциалност. Когато Оскар оформял завещанието, трябвало да направи каквото желаел Честър, а тъй като Честър искал колекцията от бейзболни картички да остане скрита до смъртта му и после предадена на неговия син Лайл, нямало начин да стане другояче. Етично погледнато, Оскар не можел да разкрива пред никого информация за Честър и завещанието.
Мили не беше на същото мнение. Като съпруга тя имала право да знае за цялото му имущество, особено за нещо толкова ценно като бейзболните картички. Вече била разговаряла с търговец и само картичката с Босия Джо струвала поне сто хиляди долара. Цялата колекция можела да донесе около сто и петдесет хиляди.