— И си решил да създаваш поколение?
— Да, и ще се прибирам да вечерям със семейството си, ще уча децата на бейзбол, ще ходя по скаутски срещи и училищни представления, изобщо ще върша всичко, което се очаква от един баща.
— Аз бях до теб, Дейвид. Рядко се е случвало да ме няма.
— Да, така е, но ти никога не си работил в месомелачка като „Роган Ротбърг“.
В настаналата тишина всички въздъхнаха. Дейвид каза:
— Имаме много спестени пари. Ще се справим, не се безпокойте.
— Сигурна съм, че ще се справите — каза майка му, с което окончателно премина в техния лагер.
— Още не съм се заела с детската стая — каза Хелън на Каролайн. — Наблизо има чудесен магазин, ако искаш, можем заедно да потърсим тапети.
— Отлично.
Съдията докосна със салфетка ъгълчетата на устните си.
— Днес е нормално всеки младши сътрудник да мине през окопите, Дейвид. Оцелееш ли, ще те направят съдружник и животът става хубав.
— Не съм се наел за морски пехотинец, а животът в огромна фирма като „Роган Ротбърг“ не е хубав, защото на шефовете парите никога не им стигат. Познавам тия съдружници, тате. Виждал съм ги. Повечето са страхотни юристи и много нещастни хора. Напуснах. Няма да се върна. Не настоявай.
Това бе първият изблик на гняв по време на обяда и Дейвид малко се разочарова от себе си. Той отпи глътка минерална вода и хапна малко пилешка салата.
Баща му се усмихна, взе си от салатата и дълго дъвка. Хелън попита за сестрите на Дейвид и Каролайн веднага използва възможността да смени темата.
Когато преминаха към десерта, баща му любезно попита:
— С каква работа се занимаваш?
— Върша цял куп добри дела. Тази седмица подготвих завещанието на една жена, която крие имущество от децата си. Те подозират, че е наследила пари от третия си съпруг, и наистина е така, но не могат да ги открият. Тя иска да завещае всичко на доставчика си от „Федекс“. Помагам на двойка гейове, които се опитват да осиновят дете от Корея. Имам два случая с депортиране на незаконни имигранти от Мексико, замесени в наркомрежа. Работя с близките на четиринайсетгодишно момиче, което вече две години е пристрастено към крека, а не могат да й осигурят лечение. И две-три дела на нетрезви шофьори.
— Звучи ми като ровене из боклука — отбеляза съдията.
— Не, всъщност са истински хора с истински проблеми, които се нуждаят от помощ. Това му е хубаво на уличното право — срещаш се с клиентите лице в лице, опознаваш ги и ако всичко мине добре, успяваш да им помогнеш.
— Стига да не умреш от глад.
— Няма да умра от глад, обещавам ти. Освен това тия момчета удрят джакпота от време на време.
— Знам, знам. Виждал съм ги, докато практикувах, виждам и днес делата им в апелативния съд. Миналата седмица потвърдихме присъда за девет милиона, ужасен случай с едно дете, което получило мозъчни увреждания от оловна боя в някаква играчка. Преди време адвокатът по делото бил помогнал на майката да се отърве от санкции за шофиране в нетрезво състояние. Той поел случая, наел още един сътрудник за делото и сега двамата си делят четирийсет процента от деветте милиона.
За една-две минути тия числа увиснаха в тишината над масата.
— Кой иска кафе? — попита Хелън.
Всички отказаха и минаха във всекидневната. След малко Хелън и Каролайн отидоха да разгледат гостната, която щеше да се превърне в детска стая.
Когато останаха насаме, съдията предприе последна атака.
— Един от моите сътрудници прочел статия за исковете срещу „Крейокс“. Видял в интернет снимката ти, онази от „Трибюн“ заедно с мистър Фиг. Той почтен човек ли е?
— Всъщност не — призна Дейвид.
— Личи му.
— Нека просто да кажем, че Уоли е сложна личност.
— Не ми се вярва да напреднеш в кариерата, ако работиш с такива хора.
— Може и да си прав, но в момента се забавлявам. Сутрин нямам търпение да пристигна в кантората. Харесвам малкото си клиенти и изпитвам огромно облекчение, че се отървах от месомелачката. Просто се отпусни малко, става ли? Ако не се получи, ще опитам нещо друго.
— Как се замеси в иска срещу „Крейокс“?
— Открихме няколко случая.