— Сигурна съм, че вече имате предвид с кой случай да се заемем — каза тя.
— О, да. Един местен адвокат на име Уоли Фиг е подал иск срещу „Крейокс“ тук, в Чикаго. Работи в малка фирмичка с трима адвокати някъде в югозападните квартали. Почти нулев съдебен опит и абсолютно никакви познания за колективните искове. Сега се е залепил за Джери Алисандрос от Форт Лодърдейл, наш отдавнашен враг, чиято житейска цел е да съди „Варик“ поне веднъж годишно. Алисандрос е сериозен противник.
— Ще се опита ли да води дело? — попита Надин, мислейки вече за съдебната зала.
— Фирмата му се казва „Зел и Потър“. Имат способни адвокати, но рядко стигат до съд. Специалитетът им е да изнудват компаниите за споразумение и да доят огромни хонорари. Засега нямаме представа кой ще дойде тук да поеме делото. Може да наемат местен адвокат.
Вляво от Уокър Джуди Бек се изкашля и малко нервно взе думата:
— Алисандрос вече е подал молба за обединяване на всички претенции срещу „Крейокс“ в ОРИ, тоест общорегионален иск, и…
— Знаем какво е ОРИ — рязко се намеси Хочкин.
— Разбира се. Алисандрос има любим съдия в Южна Флорида и действа по следния начин: организира ОРИ, урежда се в Специализираната комисия, после контролира хода на делото. Разбира се, за това получава допълнителна компенсация.
Ник Уокър подхвана на свой ред:
— Първоначално ще се борим срещу всички опити за обединяване на исковете. Планът ни е да изберем един от клиентите на мистър Фиг и да убедим съдия Сийрайт да разгледа иска по бързата процедура.
— Ами ако съдията от Флорида поиска всички искове да бъдат обединени и представени пред него? — попита Хочкин.
— Сийрайт е федерален съдия — каза Уокър. — Делото е заведено в неговия съд. Ако иска то да се гледа там, никой, дори и Върховният съд, не може да му се меси.
Надин Карос преглеждаше резюмето, раздадено от екипа на „Варик“.
— Значи, ако схващам правилно — каза тя, — избираме един от мъртвите клиенти на мистър Фиг и убеждаваме почитаемия съдия Сийрайт да отдели този случай от общата маса. После, ако той се съгласи, реагираме сравнително меко на обвиненията, не признаваме нищо, разпространяваме някакви опровержения, подхождаме леко към подготвителната част, защото не искаме да бавим хода на делото, събираме тук-там по някое показание, даваме им каквато документация искат и ги водим по алеята с цъфналите вишни, докато изведнъж се опомнят и осъзнаят, че над главите им е надвиснал съвсем истински съдебен процес. Междувременно вие ги приспивате с измамно усещане за спокойствие и илюзии за поредния голям удар.
— Именно — каза Ник Уокър. — Точно така.
Почти цял час обсъждаха покойните клиенти на мистър Фиг — Честър Марино, Пърси Клопек, Уонда Гранд, Лутър Шмит и още четирима. Щом на делото бъдеше даден ход, мисис Карос и нейният екип щяха да вземат показания от законните представители на осмината покойници. След като получеха възможността да наблюдават и проучват, те щяха да решат кой случай да отделят и да бутнат напред.
Набързо разгледаха въпроса за младия Дейвид Зинк. Макар че бе работил пет години в „Роган Ротбърг“, той вече не беше там. Нямаше конфликт на интереси, тъй като по онова време фирмата не бе представлявала интересите на „Варик“, а Зинк не бе имал нищо общо с мъртвите граждани. Надин Карос никога не се бе срещала с него; всъщност само един сътрудник от нейната страна на масата успя да се сети за кого става дума. Зинк бе работил в международните финанси — безкрайно далече от съдебната сфера.
Сега Дейвид работеше в света на уличното право и се радваше, че е толкова далече от международните финанси. Напоследък често го мъчеше мисълта за икономката от Бирма и нейния внук с оловно отравяне. Разполагаше с име, телефонен номер и адрес, но се оказа трудно да осъществи връзка. Тони, приятелката на Хелън, бе посъветвала бабата да се консултира с адвокат, но това бе изплашило до сълзи горката жена. Тя беше емоционално изтощена и объркана и за момента нямаше как да се стигне до нея. Внукът й оставаше на командно дишане.
Дейвид се бе запитал дали да не насочи към случая двамата си партньори, но бързо бе отхвърлил идеята, Уоли можеше да нахълта в болничната стая и да подплаши някого до смърт. Оскар можеше да настои да поеме случая, а после да поиска завишен процент при евентуално обезщетение. Дейвид постепенно разбираше, че двамата му партньори не делят парите поравно, а според Рошел те постоянно се караха за хонорари. Начисляваха точки за адвоката, който пръв е установил контакт, после за работата по досието и така нататък. Рошел твърдеше, че при всяка що-годе прилична злополука Оскар и Уоли се пазарят за подялбата.