За да се отърве от жена си, Оскар Финли всяка сутрин излизаше в седем, но рядко стигаше до кантората преди девет. Два часа обикаляше из града, отскачаше до полицейския участък, където братовчед му се занимаваше с пътните произшествия, наминаваше да поздрави шофьорите от „Пътна помощ“ и да чуе последните клюки за най-новите катастрофи, пиеше кафе със собственика на две западнали погребални агенции, носеше понички в пожарната, бъбреше си с шофьорите на линейки и понякога правеше визитация на любимите си болници, където крачеше по оживените коридори и с трениран поглед издирваше хора, пострадали поради чужда небрежност.
Оскар пристигна в девет. Уоли имаше далеч по-хаотичен живот и никога не се знаеше кога ще дойде. Можеше да цъфне в седем и половина, напомпан с кафе и „Ред Бул“ и готов да съди който му се изпречи на пътя; можеше и да се довлече в единайсет с махмурлук и зачервени очи и да потърси убежище в кабинета си.
През този знаменателен ден обаче Уоли пристигна малко преди осем с широка усмивка и ясен поглед.
— Добро утро, мис Гибсън — поздрави жизнерадостно той.
— Добро утро, мистър Фиг — отвърна тя в същия тон.
Във „Финли и Фиг“ атмосферата винаги беше напрегната и всяка реплика можеше да прерасне в скандал. Затова думите се изричаха и възприемаха много внимателно. Сутрешните поздрави биваха анализирани най-грижливо, защото можеха да се окажат подготовка за нападение. Дори обръщенията „мистър“ и „мис“ носеха товара на неприятни спомени. По времето, когато Рошел все още беше само клиентка, Уоли допусна грешката да я нарече „момиче“. Думите бяха невинни, нещо от рода на: „Виж какво, момиче, аз правя всичко възможно.“ Определено не бе искал да я засегне и бурната й реакция беше неоснователна, но оттогава нататък тя държеше да я наричат „мис Гибсън“.
Рошел се раздразни леко от това нарушаване на усамотението й. Уоли каза няколко ласкави думи на Прели, погали го по главата и докато се отправяше към кабинета си, попита:
— Има ли нещо във вестника?
— Не — отвърна тя. Не искаше да обсъжда новините.
— Не съм изненадан — каза той и това бе първият изстрел за деня. Тя четеше „Сън Таймс“. Той четеше „Трибюн“. Всеки от двамата смяташе, че другият не разбира нищо от вестници.
Вторият изстрел се раздаде само след минута, когато Уоли отново изникна в приемната.
— Кой направи кафето? — попита той.
Рошел не му обърна внимание.
— Малко е слабичко, не мислите ли?
Тя бавно прелисти страницата и хапна лъжичка кисело мляко.
Уоли отпи шумно, млясна с устни, намръщи се, сякаш бе глътнал оцет, после взе вестника и седна на масата. Преди Оскар да спечели сградата, някой бе избил няколко стени в предната част, за да оформи широко фоайе. Работното място на Рошел беше отстрани, близо до вратата, а на около два метра от нея имаше столове за чакащите клиенти и дълга маса, използвана някога в нечия трапезария. С течение на годините масата се превърна в място за четене на вестници, пиене на кафе и приемане на заявления. Уоли обичаше да виси там, защото в кабинета му цареше ужасна неразбория.
Той разгърна „Трибюн“ колкото се може по-шумно. Рошел продължи да си тананика, без да му обръща внимание.
След няколко минути телефонът иззвъня. Мис Гибсън с нищо не показа, че го е чула. Телефонът иззвъня пак. След третия сигнал Уоли отпусна вестника и каза:
— Няма ли да вдигнете, мис Гибсън?
— Не — лаконично отвърна тя.
Телефонът иззвъня за четвърти път.
— И защо не? — попита той.
Тя не благоволи да отговори. След петия сигнал Уоли захвърли вестника, скочи на крака и се отправи към телефона на стената до ксерокса.
— На ваше място не бих вдигнала — каза мис Гибсън.
Той спря.
— Защо не?
— Обаждат се за сметките.
— Откъде знаете?
Уоли се вгледа в телефона. На екранчето пишеше само СКРИТ НОМЕР.
— Знам. Звънят всяка седмица по това време.
Телефонът замлъкна и Уоли се върна към масата и вестника. Скри се зад страниците и се зачуди коя ли сметка не е платена и кой доставчик се е ядосал дотолкова, че да звъни в адвокатска кантора и да притиска адвокати. Разбира се, Рошел знаеше, защото тя водеше сметките, но Уоли предпочитате да не я пита. Иначе щяха да се изпокарат за неплатените фактури и липсата на пари като цяло, а оттам можеха лесно да хлътнат в ожесточен спор за цялостната стратегия на фирмата, нейното бъдеще и личните недостатъци на партньорите.